2014/5, стр. 455 - 470

ИСТОРИЯТА НА ЕЛИСАВЕТА – МЕЖДУ АГОНИЯТА И СПАСЕНИЕТО „КРАДЕЦЪТ НА ПРАСКОВИ“ ОТ ЕМИЛИЯН СТАНЕВ

Резюме: Темата за фаталните жени се появява в българската литература на границата на първата и втората половина на ХХ век за пръв път в повестта на Емилиян Станев „Крадецът на праскови“ и в романите на Димитър Димов „Поручик Бенц“ и „Тютюн“. Сюжетът на повестта е многопластов, но доминиращ е този за разтлението и остаряването. Хронотопните и пейзажните описания създават апокалиптичен вид на живота и се свързват с изгубилия човешки облик полковник – съпруг на Елисавета. Предметно-вещната обстановка също допълва идеята за абсурдността на този свят. Вилата на полковника е в периферията на града и алюзира със затихващите функции на живота.
Събитийността на повестта се фокусира върху Лиза. С особена сугестивност са летните пейзажи, със сушата и с нездравия вид на природата. Те са в унисон с душевността на героинята, с нейната жадна за страст натура. Лиза ще напусне досегашния си свят чрез излизането от него (буквално – в пространството, и емоционално – със сърдечната връзка с Иво). В любовта тя открива свобода и щастие, които никога не е изпитвала, доброволно приемайки да служи на предразсъдъци и порядки. Тя се разделя с провинциализма, за да заживее със света, с универсалните му ценности.
Развръзката, естествено, не може да е друга освен трагична. Смъртта спасява Лиза от остаряването нелюбов, от агонията на празното съществуване. Тя е отказ от света на мрака.

Ключови думи: the theme of fatal women, the novella ‘The Peach Thief’, Dimitar Dimov

Повестта на Емилиян Станев „Крадецът на праскови“ (1948 г.) и романите на Димитър Димов „Поручик Бенц“ (1938 г.) и „Тютюн“ (1951 г.) са създадени по едно и също време – на границата на първата и втората половина на двадесети век, когато се налива фундаментът на модерната българска белетристика и романистика, върху чиито творби несъмнено оказва влияние европейската школа и нейните образци. Модерна и европейска е любовно-психологическата тема с истории за фатални жени – „Тютюн“ се възприема като психография на Ирина, а „Поручик Бенц“ – на Мария Петрашева. Този прочит вероятно се дължи на особеното очарование на главните героини, чиято романова съдба е белязана с трагична любов. Разбира се, подобно фокусиране върху любовнопсихологическата линия не позволява рецепцията на сюжетната полифоничност, но от друга страна, то е популярно и донякъде оправдано. И в повестта „Крадецът на праскови“ от Емилиян Станев темата едва ли коректно се означава с „историята на Елисавета“, но подобна гледна точка предразполага богати интерпретаторски възможности. Аз-разказвачът в повестта овладява началото на творбата, насищайки го с болезнено-есхатологично чувство и с такава заявена преднамереност превръща един от детските си спомени в екзистенциален размисъл за любовта и щастието.

„Крадецът на праскови“ е повест с подвеждащо заглавие, което носи криминално-приключенски смисъл. Паратекст и текст общуват с престорен етикет, защото това е историята на една женска душа, която въпреки еднооката си съдба успява да открадне своя дял щастие. Повестта свързваме с Елисавета и нейното мъченическо съществуване в зоната на екзистенциалната периферия. Перифразното въвеждане на другия в любовното дуо (крадец на праскови, не пленник или сърбин, а защо не учителят по музика) привнася екзотизъм, но интуитивно нашепва така обичаната от читателите „love story“.

Повествованието проглежда разни измерения – битието на лозето и в колибата, стереотипа на полковника в тази зона, неговия авторитет във военновременния град Търново и сред военнопленниците, между тях особено място има женското битуване на героинята до срещата със сръбския пленник Иво Обретенович, необичайните екзалтации на гражданите през 1918-а година по време на епидемията от тиф. В хронотопа на войната и тиловите Ӝ пространства животът придобива есхатологичност1) : уродливи или затихващи екзистенциални измерения. На този фон се рисува физическата и душевна характеристика на една жена, непознала щастието, „преминала първата си младост“, излъчваща „уморената и презряла хубост на отминаващото лято“2) . Всички сюжетни конструкти са организирани около мрачната идея на разтлението и остаряването. Гладът, войната, пленническият лагер, безпътицата и оградените с бодлива тел територии събират две човешки сърца – на Лиза и Иво, които преоткриват любовта спасение. Мелодрамата разцъфва в абсурдни обстоятелства и е обречена, но цялата повествователна енергия се съсредоточава в нея като истинското средоточие на живота. Отзвучава поредната човешка трагедия, но не тя се минимализира от зловещата сянка на предразсъдъците и убогите умове на притъпените герои автомати, напротив, побеждава с величието на човешкия дух въпреки тях и смазващата проза на средата.

1. Светът на полковника

Писателят събира парчета от макро- и микроформите на битието в един постапокалиптичен пъзел. От всеки негов сегмент вее упадък, гибел, разтление. Целият сюжет е „пришит“ (не отблъснат или отделен спасително) към убийствено тъжната природа. Тя има агонизиращ вид, сякаш военните действия са осакатили света тотално и той се разпада в редуващи се стихии: „Небивала суша изгаряше земята. Напеченият от слънцето град потъна в прах и миризми“. Природното бедствие изражда живите сили в инсекти и безводие, а хората, струпали се около чешмите, стигат до „свирепи сбивания“. Напечената тишина над града „се разсича от погребалния звън на петте черкви“3) . В ступора пред отиващото си битие хората оглупяват, забравят за приближаващия край на войната и своите близки на фронта.

Рамковата картина ни отвежда до самите граници на живота и ни превръща в свидетели на неговата предсмъртна агония.

Светът извън града (респективно до вилната зона и изобщо) има екстраординерни измерения: суша, пленнически лагер, ехото от Световната война, макар и тя да е далеч от топоса, самотно пребиваващи обитатели на колиби и вили и Марно поле като военен плацдарм. Топонимът край Търново се превръща в пародия на военен тил – там са лагерите на русите, на италианците, французите и англичаните, а статутът на всяка народност е определен от отношението на местното население (въпреки равната вина – те са другите, враговете). Европейската общност се ситуира върху тази малка територия и насилствената Ӝ концентрираност поражда омраза, сякаш народите се събират, за да враждуват заедно. Тъжна ирония!? Магазините и складовете набившата българска столица са превърнати във военни складове... Руслото на живота се е преобърнало невъзвратимо, а с него се повличат и предишните стойности на морала.

Лице на военната машина и военното време е мъжът на Елисавета, полковникът – комендант на града. В неговия портрет се събират военните демони – нечовешки респектиращ и отблъскващ: „От него се бояха всички“. Грубият му нрав и професията му на военен ветеран от предишните войни го скулптират грубо, зооморфно: „Той беше шишкав, към петдесетгодишен, плещест, късоврат, с плътно прилепнали към черепа уши, с остри, сиви очи и побелели коси, стригани алаброс. Тоя алаброс придаваше на главата му израз на рис“ (с. 12) . Мисията на звероподобния полковник е сякаш да превръща подчинените си в чучела и мишени, да отнема непрекъснато човешкото им достойнство (подобни насоки на коментара ще съдържа и образът на ординареца). В течение на времето този герой автомат е изработил един безумен психологически комплекс на въздействие: „За него дисциплината беше сляпо и безпрекословно подчинение, а върхът на военното изкуство – ударът с нож“. Какво падение в образа на полковника, като изтъкнем неговите фетиши – несъзнателни и нагонови, илюстриращи фройдисткия Ид4) ! Съществото „рис“ притъпява и унифицира по свое подобие околните. Тези манипулативни техники на полковника са предадени в глаголите, маркиращи поведения на подчинените му: „се вдървяваха“, „се червяха или бледнееха“. Във всички случаи обкръжението около полковника е във вихъра на месомелачка! А психологическото състояние на коменданта винаги е на прага на психиатричната бариера, епатично: „побесняваше“, „с псувни, закани, плесници“, „излееше... гнева си“. Има нещо дерибейско-парвенюшко в двойната оптика на неговата социална мимикрия: да фаворизира царя и да беснее пред подчинените си. Същата посттравматична робска диагноза наблюдават в героите си Алеко Константинов („Разни хора, разни идеали“, 2 част) и Иван Вазов („Тъмен герой“). Не е случайно, че такива обществени типове се формират в българската действителност в критични за обществото периоди и отразяват бихевиористките теории за социалния феноменализъм на човека.

Животинската чепатост на полковника го представя и като домашен тиран. Социалната и интимната му характеристика са деструктивни, мизантропски. Гневът на този военен демон в интимните пространства на дома му се трансформира в железен стереотип, на който той е подчинил всички: жена си Елисавета, ординареца, слугинята Марьола. Времето в този сегмент от преддверието на ада се върти циклично в един и същ темпоритъм:

Всяка сутрин файтонът отвеждаше полковника в града и на обед го докарваше обратно. След като се нахранеше и поспеше в хладната колиба, той отиваше на работа и се връщаше привечер...

Всеки следобед между три и пет часа ординарецът отиваше за вода твърде далеч оттук...

Една бедна жена от Варуша, на име Марьола, идваше да готви всяка сутрин и си отиваше на обед, без да гледа горещината.

В тези затворени орбити на малкото землено пространство, оградено от бодлива тел и обикаляно всяка вечер от полковника, следван от ординареца, животът придобива странни миризми, оцветеност, събитийност. В него водата не е истинска, а „преварена“. Близките не се поздравяват, а си подават прибори и карбол за дезинфекция. Бедните са низвергнати като животни. Ординарецът „спеше безропотно на двора“, а слугинята съблича роклята си, щом влезе в двора на полковника, и облича „една вехта рокля на госпожата“. Извън стереотипите, карбола и огражденията как би изглеждал нечий малък свят!

Като този на съществото, неозначено с име – ординареца. Той е толкова нелицеприятен, всичко у него е смалено, деформирано, човешкото е сведено до автоматизъм: мършав селянин, с мижави очи (очите на слепец), с кафяви мустаци, увиснали като царевични бради над тънките му устни. „Мълчалив и затворен в себе си, той ходеше като лунатик и сляпо изпълняваше заповедите на полковника.“ Сравненията са изразителни и препращат безликия и жалък герой в галерията от човешки жертви, фантоми, сенки, призраци. Това човешко същество е жалка креатура, унищожена от грубите нрави на военната машина и нрава на злия началник. Ординарецът живее като куче, отвън в градината, и понася безропотно кучешкия си живот. В неговата драма се оглежда деформиращото влияние на демоничния полковник. Неслучайно в кулминацията на повестта на ординареца ще се падне най-грозната участ – на автомат на грубата еснафска воля. Той е роб, без шанс да си възвърне човешкото достойнство.

Концентрация на гротесковата деформираност на света на полковника е „колибата“, наследство от баща му. След години тя заприличва „на стар барутен погреб и тъй дълбоко вбита в земята, че човек можеше да стъпи на покрива є, ако се приближеше откъм гърба є“. В никакъв случай вбитата като землянка колиба не напомня дома, не асоциира обиталището, пристан на уюта и спокойствието, наречена е „погреб“ – в него като в гроб заравят съществуването си всички, влезли по някакъв начин в света на полковника. Някога той е смятал да построи тук вила, когато окончателно се оттегли на старини от града и заживее в нея. Образът на дома е нереален, вписан в план за бъдещето. Грижите му за него започват от тези дни на военното време и носят отпечатъка на неговата казионщина:

„За да направи имота си недостъпен, заповяда на ординареца да прекара между бодливия тел, с който бе оградено лозето, тънка цинкова жица, привързана о звънец, скрит в дрипите на едно чучело, изправено там да плаши свраките и косовете“.

Грижите за дома с бодливата тел, с цинковата жица, завършваща със звънеца, с чучелото – атрибути на военния погреб, представляват материализиран вид на изроденото чувство за собственост от еснафската периферия на търновските лозя. Чучелото се възприема като символ на самия стопанин – мумифициран човешки труп. Интериорът на колибата е една стая, измазана с вар и с оскъдна покъщнина. Архитектурните детайли, отбелязващи „дебела дъбова врата“, „грамаден ключ“, „два прозореца с капаци и с железни перила, без стъкла“, зазиждат и без това оскъдното жилищно пространство, оправдават външната си характеристика на „погреб“. Истинско обиталище на дявола... В суровата му и мрачна атмосфера липсват цветове, светлина, липсва животът с изначалните си състояния.

В този свят, наситен с миризма на карбол и мрак, Елисавета погребва красотата и живота си.

2. Есхатологичното живеене

Отново ще припомня тезата на З. Фройд за склонността на човека към смъртта. 5) Тя се открива в толкова естествени наглед човешки поведенчески модели като желанието за почивка, за четене, за усамотяване. Фройд обяснява това с оттеглянето от човешките активности – труд, творчество, социални дейности в услуга на балансиращите човешките тяло и ум състояния на бездействието. Според учения тези афинитети на индивида обаче го насочват към смъртта. В такъв контекст и съществуването на Елисавета като съпруга на полковника е равносилно на бавно умъртвяване. Тя „прекарваше с часове на трема, където шиеше или четеше“. Явно дейностите Ӝ далеч не се свързват с активните роли на жената домакиня или майка, напротив, шиенето и четенето са от зоната на инферналното. Върху лицето Ӝ остават трайни следите на екзистенциалната празнота. Те дори не са следствие от екзистенциална умора, защото хубавата Елисавета не е консумирала типичните за жената мисии. В превод от староеврейски името Ӝ означава „божия клетва“6) : „Елисавета е деликатна, женствена, в известна степен сантиментална натура“. И в авторовия портрет тези меки женствени черти са подчертани неколкократно:

„... облечена в светлосиня рокля, с широки ръкави, през които излизаха нейните ослепително бели, разголени ръце. Къдравата є коса, златиста и буйна, лежеше разчесана в скута є. Седеше неподвижно, замряла в съзерцание“;

„Неочаквано тя се обърна и аз видях очите є – дълбоки и сини, изпълнени с мека светлина и с тъга“;

„В големите є очи се долавяше нещо замислено, твърдо, дори мрачно, което придаваше на погледа є студен израз, какъвто имат очите на бездетните и незадоволени жени“. 7)

По-младата Лиза е потопена в синьо – хроматичен символ на бога, тя е като божия невеста и пратеница8) . Ето кое обяснява нейната романтична отнесеност и несъпричастност към прагматиката на местните еснафи. Русата коса и белите ръце се свързват със серафичността. Очите на четиридесетгодишната Лиза отразяват погубващата се женственост и душевност – в спомена от детството на разказвача те са били светли и големи, а после в тях усядат мъката и студенината. В актуалния момент от наратива разказвачът изпитва необходимост да обърне ретроспективно поглед към миналото Ӝ, да го изследва с вещината на психолог анализатор, за да открие причините за нейното земно падение. Персоналността Ӝ се включва в типични женски образи и житейски обстоятелства: Лиза е била учителка, ползваща се с уважението на гражданите, „най-хубавата жена в града и най-желаната дама на баловете“9) , ала повествователят отбелязва характерен контрапункт – от обедняващо семейство. Уви, съдбата на много хубави жени от провинцията се жертва в името на обществените предразсъдъци – семейство, продължаване на рода, деца, отказ от професията и посвещаване на домакинството. Елисавета приема познатия кръст – „да доживее този нерадостен живот“, защото е тръгнала по утъпкания път на рутината. Заради неволната грешка на младини Лиза не живее, а бавно умира в безделие и малоценност. Животът Ӝ преминава в „самотни часове“, тя приема като заместители на личните си женски неосъществени роли чуждите новини, които Ӝ носят Марьола и мъжът Ӝ. Лиза е напуснала сама събитийния център – града Търново, и учителската професия, за да се погребе в „колибата“ на пустото вилно място.

Елисавета се обрича на бога, като се отказва от живота на малкия човек. Но бог ли е рисоподобният мъж, под чиято първична и гневлива природа трепери целият град? Може ли да бъде изстрелян толкова високо простосмъртен, заразен от омраза?

„Той презираше румънците и диво мразеше сърбите, „коварните и подли съюзници“ от Балканската война, които го бяха ранили и провалили военната му кариера.“

„На съседите беше омръзнало да се карат и съдят с него. За случайно хвърлен камък край синора той вдигаше скандал и заплашваше съседа си с бой.“

Съпругът на Елисавета изобщо не принадлежи на „висшия обществен слой“, каквато е била репутацията на царските военни. Той е скотоподобен. Тя е негова вещ (в каквато се превръща и Ирина за Борис), която допълва мизерното му съществуване. И ако на младини е била привлечена от „екселбантите, белия кител и глупава суетност“, то по-късно тя плаща висока цена за тях.

Полковникът е олицетворение на злото, а спрямо Елисавета се превръща в нейно наказание. Съпружеството Ӝ е мъченически дял, издърпан от самата нея. Елисавета е поела лекомислено и глуповато кръста на едно безчувствено и механично съществуване.

Лиза и Михаил съжителстват като врагове. Позициите им са отдалечени на полюси, и то по актуални теми от съвремието. Опитът за разговор една вечер (трета част) опира в мизантропщината на полковника, който мрази сърбите и румънците, затова на нейната емоционална реплика: „Защо да не бъдем по-човечни?“, той отвръща пренебрежително: „Я остави тия даскалски приказки! “. Думите Ӝ получават особена квалификация от полковника. Според Мария Дъбравова10) : „Изявено е не само отношение към професионалното занимание, но е извършена оценъчна характеристика... всяка нетрадиционна човечност е сведена до своята категорична отхвърленост“. Според авторката в призива на Лиза може да се улови интуитивното търсене на ДРУГИЯ, който да изпълни с хуманност и еротичност липсващия „мъж, човек, същество, което има нейната споделеност за света“. 11) Разговорът не събира гледните точки на един мизантроп и една филантропка, тя вижда в пленниците „гладни и измъчени“ хора, докато той категорично отрича квалифицирането: „Те не са хора, а чорт знае що“. Историята на междуличностната криза е продължена и в 8. глава. Михаил е забелязал промените у жена си, които някак си противоречат на циничния му скепсис за остаряването. Вместо да попълва празнотите от механични пустословия, Лиза иронизира неговите клишета:

– За какво мислиш?

Погледна го с крайчеца на окото си, без да се обърне.

– За нищо.

– Не, беше се замислила и умът ти бе далеч от тук. Кажи ми го, защо криеш?

Гласът му бе настойчиво сърдит и тая настойчивост, която изявяваше неговото съпружеско право, я раздразни.

– Мисля за старостта – отвърна тя насмешливо.

–За коя старост, за моята ли?

– Не, за моята.

В своята интимна повествователна среда полковникът е статичен. Той по-лучава грижи от ординареца и Елисавета, самият той няма никакви роли (дори и по отглеждането на лозите и овошките), а като комуникативен партньор е неприятен – тираничен, мнителен, егоистичен и саркастичен. Говори с готови и познати фрази, динамизира интереса си само по адрес на военната тема, няма други занимания – четене, игра на карти, работа в имота. Лиза вече не иска да съучаства в разиграването на познатите диалози, отегчена и омерзена от празнодумието и злоезичието им.

В прословутата сцена с криеницата в градината от същата глава маркираме окончателния разрив между съпрузите. Лиза бяга в „събитийния център“ до липата, за да фрустрира неприятното чувство, настанено след нелепия разговор с мъжа Ӝ. Със сетивния език на „цялото си същество“ тя се отдава на всички предмети и тревички „на мястото, дето винаги беше щастлива“. Бягайки от мъртвия погреб и тирана съпруг, жената достига до изворите на живота, за да почувства приятния му гъдел. Героинята вече има друг ценностен център, тя може да запълва празнините от семейния си живот с живи и плътни преживявания. При това усамотяването и избирането на „центъра“ се случват тенденциозно в присъствието на Михаил: „Наметна плещите си с един шал, мълчаливо и бързо мина през трема и тръгна по пътечката към лозето. Полковникът я изгледа учудено“. Лиза притежава личностно самочувствие, прави сама свободен избор, разкъсва веригите на семейния дълг и особено на безропотното служене на тялото на „риса“. С напускането на трема тя заявява желание да легитимира самотата си, да я утвърди като своя даденост. Под липата тя живее истински – с чувствата, с тръпките на тялото си, с щастливото лице на любимия си, въображаемо прекрачва и в оня радостен порив на Иво, когато Ӝ описва бъдещия им живот... Лиза се завръща към себе си, към своята женска идентичност, толкова дълги години умъртвявана в леговището на „риса“.

Когато полковникът се опитва да я намери и не я вижда, гласовете и телата им се лутат като на слепци. Всъщност те отдавна са ослепели един за друг – не се познават, защото никога не са отваряли душите си. Като малко момче той я упреква: „Защо си се затворила, защо си се отчуждила?“, но чуждостта ги е събрала и те никога не са се сближили – чужди в своите самотни орбити. Паралелни светове с различни нива на Ид, его и свръхего.

3. Себенамирането. Любовта като грях и спасение

В началото си позволих да определя повестта като „love story“. Повествованието определено се интригува от чувствеността на Лиза (персонално чрез тримата разказвачи), в този семантичен порядък действат и пейзажите. С наситената си с жар и лятна умора атмосфера те изразяват символично несъбудената страст на красивата жена:

„Напечената земя излъчваше топлина. Въздухът трептеше, омара замрежваше хоризонта. По старите керемиди на покрива се припичаха гущери“;

„Продължи да върви по пътеката, усещайки топлия въздух да се блъска в тялото є, а горещата земя да пари краката є през тънките подметки на пантофите“;

„Дълги ивици прах сочеха скритото между дърветата шосе и се разпръскваха на облаци из околността. Лазурът на небето потъмня и в сухата обилна светлина се промъкна нещо болезнено и неспокойно. Повехналата растителност придоби сивозелен, прашен цвят, оределите листа на дърветата трептяха непрекъснато под напора на горещата вълна, която се носеше със свисък край колибата, а по трема се гонеха и шумяха обрулени от ореха листа“.

Пейзажите са обездвижени и горещи и напомнят за зажаднялата за любов и страст героиня, маркират очакването на нещо съдбовно, прераждащо. В средищните части на повестта, след първото идване на сръбския пленник (трета, четвърта, пета, шеста) повествованието се вгъва във вътрешния свят на Елисавета. Много деликатно и забавено разказвачът проследява състоянията и метаморфозите му. Първите са огледални на протичащото обективно време, на августовските жеги, на усещането за умъртвяване и приближаване на Края: „Елисавета се чувстваше като болна. Измъчваше я главоболие, необикновена нервност изпълваше цялото є същество“. Невротичните спазми се редуват с дълги анализи, стигащи до обезсилващи изводи за деструкциите на военния свят, за виновника за пропиления Ӝ живот. Опитите на героинята да „сублимира“ меланхолията си със социални дейности – гостуване в имота на учителя и жена му, наблюденията на сваления немски самолет, излизането на пътя с жената на учителя – да раздадат кошница грозде на пленниците, притъпяват чувството на неудовлетвореност от себе си и от света, на сплин. Всъщност в живота на Елисавета ВЕЧЕ са се случили две важни събития – идването на Иво Обретенович в лозето на полковника и излизането на Елисавета на пътя. Второто е колкото кратко, толкова и значимо „културно“ събитие за нея. То се тълкува символично като откъсване от обръча на затворения домашен свят и пряк сблъсък с проблемите на външния. Сблъсъкът е поразяващ – жените виждат „полуживи хора“, които пълзят на „четири крака, прилични на полудели от глад маймуни“. Първият удар с реалността и контактът с реални герои изпълват жените „с ужас“. Но все пак преобръщат чувствената им сфера и ги изваждат от вътрешната летаргия. Тази първа среща с пленниците предвещава развитие на емоционалните им светове.

Другото съдбовно събитие за Елисавета е срещата с „крадеца“ на праскови – сръбския пленник Иво. Въвеждането на героя в света на Лиза е проблематично – той влиза не като джентълмен, а като пленник и крадец. Видът му затова е немъжествен, лумпенизиран, антигероичен – с окъсана униформа, измършавяла плът, без долни дрехи, с боси и одраскани крака, отпаднал и нечист. Въпреки критичната и комплексираща външност акцентира се на черните му коси и големи и блестящи (от глада) очи, които задават алюзията за някакъв балкански чар. Личностната му легитимация донякъде елиминира убогия вид – сърбин от Сплит, бивш учител по музика. Детайли от поведението на пленника продължават тази линия на претворяване на образа и са смислотворни и компенсиращи, те конструират нов образ – на личността и мъжа: спира погледа си на Елисавета и не може да го отмести, сякаш няма сили; гласът му е спокоен, вежлив; усмивката му открива бели зъби и изглежда по юношески безгрижна; не се докосва до храната, срамува се от глада си; на сбогуване очите му се изпълват с топлота и той задържа малко повече ръката на домакинята. Всички тези характерологични детайли събират портрета на интелигентен и симпатичен мъж с чар: „Той имаше продълговато лице, мъжествена брадичка и открито, интелигентно чело. Колкото и да бяха изхабени ръцете му, все пак личаха тънките, дълги пръсти на артист“. „Преоткриването“ на човека се осъществява по време на разговора непрекъснато чрез няколко гледни точки: на учителя, на разказвача и с внимателното проникновение на Елисавета. У жената се отключва естественото желание да помага („защо да не бъдем по-човечни!“), да спасява – тя ще иска да направи един благороден жест за пленника, да му подари старите ботуши на полковника. Желанието е спонтанно и отключва подсъзнателно еротичното. Ботушите са полов фетиш, символизират показната мъжественост, силата, господството на мъжа над жената. Този знаков образ изразява интуитивното (на ниво Ид) влечение на жената към сърбина. То е естествен импулс между две сродни души – и двамата интелектуалци, ограбени от войната, захвърлени в чужди места, нещастни, но таящи чувствени потенции. Подаряването на ботушите се комплицира – Лиза ще заръча на ординареца да ги донесе, „но никой не бива да знае“, Иво ще се бави продължително, Лиза ще ги крие под една своя масичка и ще ходи често при жената на учителя, чиято вила е до пътя, за да наблюдава пътя и движението на пленниците по него. Бавенето и неизвестността засилват очакването, разпалват чувството.

„Постоянно се хващаше, че мислите є се отправят към пленника и че желанието є да го види става все по-силно.“

Иво открадва плода на греха и заразява греховно Лиза. „Вчувствяването“ Ӝ събужда у нея затрупани от пластовете на времето женствени енергии. Пробужда се Майчинското в грижите му за него, за Другия. Не само от вежливост тя предлага: „Искате ли да хапнете?“, съпричастява Го християнски с хляб и сирене и си мисли милозливо: „Мило момче“. На другия ден „вятърът престана“ (знак за промяна, за преобръщането на жаркото лято в умерена и плодна есен), Елисавета отваря още душата си за живот и женственост. Сега тя ще шие рокличка за момиченцето на Марьола: „Елисавета си тананикаше една песничка, която бе запомнила от майка си“. В тези сцени майчиният комплекс е натрапено доминиращ и импулсиращ полковнишата. Но в неговото разцъфване Елисавета е особено обаятелна: „Белият є лакът и хубавата охранена китка, на която висеше златна гривна, проблясваха в меката светлина, а буйната коса хвърляше сянка по челото є“. Така отдадена на шиене и пеене, Лиза олицетворява женствеността, излъчва любов и затова в този момент тя ще бъде обект на съзерцание – две познати очи ще я боготворят дълго отдалеч...

В узряващата нова чувственост на Елисавета всевиждащият разказвач конструира две психологични линии – вътрешна и външна. Външната е странно огледална – откриваме я в образа на ординареца. Този безлик и лишен от персоналност мъж (означен като вдовец и издърпан от активната жизнена линия, но „парализиран“ нравствено най-вече от службата си при полковника) се озовава винаги като свидетел на Лизините нови преживявания, „Действията му дублират функциите на чучелото... “12) .

Той също е един он „крадците“ на... души, става ням коректор на поведението на господарката си:

„Войникът я погледна учудено, помълча, сетне кимна с глава и се усмихна лошо с мижавите си очи“;

„Войникът я гледаше подозрително и както є се стори, малко презрително“.

Не съди истински господарката си, но говори с „мижавите си очи“, а нейната подозрителност му приписва непочтена роля. В него тя намира лицето на закона, изпълнителя, и затова го възприема като санкциониращ поведението Ӝ. Любовните Ӝ срещи в близко бъдеще са възможни само в оня отрязък между три и пет часа, когато той е за вода, когато липсва фигурата му на всебродник лунатик. В него Лиза вижда нормата, която издига щит срещу любовта и свободата Ӝ, затова тя краде своите мигове щастие само при отсъствието му.

Още по-строг съдник е алтерегото Ӝ. Разказвачът го проследява дълго, отразявайки борбата между законопочитателката и влюбената жена: „Едната половина от нейното същество искаше да отиде при него, докато другата є заповядваше студено...“;

„... душата є бе разделена на две същества: едното – примирената, угнетена жена... и другото – непознато досега, вярващо, любещо и ликуващо същество, което отхвърляше нейния разум...“.

Граничната ситуация е квалифицирана от разказвача като „мъчителни пристъпи на съвест“. Вътрешните колизии са катарзисът на женската душа, мъчителното освобождаване от натрупани предразсъдъци и принудително изпълняване на съпружеския дълг, на които е била възпитана в семейството си. Самата героиня се връща назад към миналото си и търси там призраците на тези морални императиви, оприличава ги на „мрачни образи на византийски светци“, в чиято обезкървеност тя разбира нещастния живот на родителите си и на всички патриархални същества, доброволно увиснали в примката на дълга. Тя разбира „тяхната куха, наивна тайна и ги смяташе за измамници“. Оттласквайки се от образите на мъртвите си родители (и физически, и морално), тя фетишизира липата – „бе станала за нея живо същество и тя я гледаше отдалеч с весел поглед, както се гледа мълчалив и верен съучастник....“. В личния свят на жената се разместват ценности и новите я събуждат за живот. Тя поглежда „с благодарност и обич света“.

За пръв път в живота си Лиза ЧУВСТВА! А пътят на чувствата е единственият начин, по който може да се представи Азът, да бъде свободен и открит. Възприемането на света по пътя на интелекта е различно, „както изучаването на една държава по книга се различава от живеенето в нея“13) . Чувствата са два вида – положителни и отрицателни. Положителните чувства подсилват усещането за сила и благополучие и водят до удоволствие, чувство за завършеност, жизненост, пълнота и надежда14) . Необходимо е да се остави чувството да се разгърне, за да постигне човек по-извисеното и продуктивното си Аз.

Елисавета също дава приоритет на чувството пред разума. Вътрешните Ӝ борби, израз на вина, са акт на законопочитателката у нея, на онова същество, което изпитва страх пред Закона и предразсъдъците, бави се с решенията, разколебава се и е склонно да се натоварва с грехове. Тя НЕ Е греховна спрямо ничий съд и регламент, защото до срещата с Иво е била жертва на емоционално и морално насилие. Насилници са полковникът, родителите Ӝ, обществото на провинциалния град, с които тя винаги се е съобразявала за сметка на личната си свобода и щастие. Служейки на другите, тя е грабила себе си, своята самоличност. Когато е надмогнала чувството за малоценност чрез отказ за интегритет с тях, светът престава да бъде заплаха. Затова тя напуска вечерния разговор с Михаил, усамотява се в градината на своето щастие. А любовните отношения с Иво я променят, защото тя е сменила ракурса си към света чрез чувствата: „Тя се учудваше на себе си, изненадана от собствената си чувственост, от безкрайната сложност и сила на усещанията, които не бе познала от първата си младост“.

Към любовта я тласка и породеният порив за отказ от индивидуалността, за превъзмогване на чувството на самота чрез „сливане с външния свят“15) . Лиза би могла да се слее душевно с Иво Обретенович, защото имат духовни сходства, откриват ги още при първата среща: „Стори ми се, че Елисавета се вълнува твърде силно през време на краткия разговор, който водеше с него... Тъмните му очи се изпълниха с топлота, той задържа ръката є в своята по-дълго, отколкото би трябвало...“. Мъжът и жената си приличат интелигентски. Само че в последното понятие влагам смисъла на Уейн Дайър16) : те са интелигентни, защото изживяват пълно всеки свой момент и са щастливи. Човек не е споходен от щастието или нещастието, според Дайър той избира едно от двете, което да му се случи. Да избере да бъде щастлив, е, изглежда, по-лесно от другите неща, които усложняват живота ни. Лиза и Иво търсят щастието си, откриват пролука за него във времето и го изпиват докрай: „Задържаше го до последната минута, когато ординарецът вече си идваше, забравила своя дом, страха си, своя мъж, готова на всичко“. Тя определено игнорира „всичко“ и се насочва към щастието с любимия. Лизината всеотдайност в любовта е пътуване към себе си, към неизследваните дълбини на егото, тя дълго го съзерцава и му се любува, „отмаляла и прехласната“ на пейката пред колибата. Възражда се за нов живот като непознат досега човек: тялото Ӝ придобива изострена чувствителност към всяко явление на външния свят, кожата Ӝ става по-чувствителна към въздуха, очите Ӝ – към светлината, „сякаш магическа сила бе одухотворила и вляла в природата нова красота“. И Марьола забелязва естетизирането на външния вид на господарката си и като човек от народа отбелязва с неговата мъдрост, че така човек се подмладява, когато душата му е свободна. Учените отдавна са изследвали и доказали, че самоличността на влюбения претърпява ценностни промени (под давление на хормоналния коктейл), че мирогледната система се пренастройва, а субектът на любовта се преоткрива по нов романтичен начин. Психосоматичните метаморфози на Лиза изразяват любовното Ӝ опиянение, състоянието на еуфорично щастие. Изживявайки го, тя вече не е меланхоличната обитателка на колибата „погреб“ и периферията на вилната зона, а активен участник в „центъра“ на живота. Този чувствен топос имитира Едем: „... до дюлите, в напуснатото, засадено с черничеви дървета място, където растеше грамадна липа с черни, траурно разкошни листа. Край нейния дънер някой беше рязал меките ликови подрасти. Мястото оставаше скрито, тъй като черничевите дървета го прикриваха отвред“. Липата е от групата на т. нар. „майски дървета“ (липа, бреза, бор и оскруша), които често се свързват с революцията и свободата. Не е случайно, че тъкмо липа е в центъра на Лизиния нов живот – пролетно-пантеистично, вестяващо пробуждането на вегетативните сили на природата дърво. В древността елините са вярвали, че всяко дърво има душа – дриада, в нашия фолклор тези същества са известни като феи. И Лиза възприема липата като „живо същество“, като „съучастник“. В липата пантеистично се пренася новият живот на героинята.

Любовта твори подвизи. На подобни изпитания писателят поставя и Лиза. Иво не идва няколко дена и тя е измъчена от тревоги – посещава през всеки от тези дни вилата на учителя, вечер се връща в колибата сломена и мрачна. Заминава за града „без определен план“, с желание да научи нещо случайно. Всъщност героинята преминава по пътя на изпитанията – тя ще преброди емоционално посипания с прах като с тебешир Търново, градската си къща, където преживява отново раздвоението в душата си, ще стигне чак до Марно поле, където ще се развълнува от зрелището на сбогуване на стопаните с техните работни помощници, и се решава на безумната идея на следващия ден да отиде в лагера и да научи повече за преместените военнопленници. Този „трънлив“ за една жена път изразява дълбочината на любовното чувство и неговата всеотдайност. Лиза е в състояние да сътвори чудеса в името на любов-та. Пътуването е външен израз на фрустрираната потребност за любов, която е създала невроза, коментирана от жената на учителя:

„Днес беше много загрижена. Върна се от града и не се отби, макар че я поканих. Не си ли забелязал, че всеки ден скита из черничевата гора? Какво прави там?“.

В поведението Ӝ се наблюдават извънредни невротични състояния. Без любов и без Иво Елисавета не би могла да се върне назад, животът Ӝ е по-ставен „на карта“ – не случайно последния път, когато я вижда учителят, тя реди пасианс – фаталистично предчувствие за предстоящото. Кулминацията и развръзката на мелодрамата са известени от учителя свидетел и разказвач. С ефекта на недовидяното и недочутото неговата позиция остава дистанцирана, не плътно приближена в драмата на Лиза. Анонимните съобщения напомнят за нея, но не я назовават директно – „един ужасен вик“, „някой“, „висок женски писък“, „говор, трескаво възбуден и неразбран“, „плач и ридания“. А ординарецът с „лице на скопец“ довършва трагичния финал: „Госпожата се застреля към четири часа с револвера на господин полковника. Откарахме я с файтон в града. Беше още жива...“. Всевиждащият разказвач отстъпва позицията си на другия, за да синтезира моментите, в които на Елисавета е отнет Истинският живот.

Развръзката е възмездие за прегрешилата съпруга на полковника. Но съдници са герои-чучела – полковникът и ординарецът, които с коментарите по-горе отпратихме в зоната на обезчовечените житейски маргинали. Неживотът побеждава живота, грубият разум убива чувството. Но смъртта спасява Елисавета – от инерционното живеене, от сподвижничеството на чучелата, от остаряването без любов. Тя постъпва смело – като свободен човек избира вечността на небитието. Отива при любимия си. Не може обаче да се приписва на повестта баладичен финал, защото нравствените проблеми са модерни и не принадлежат на наивистичната словесност. Коментираме само избора на героинята – като отказ да съществува в зоната на мрака, като доказателство за духовното Ӝ възкресение.

БЕЛЕЖКИ

1. Вж. Фройд, З. „Теории за личността“ – в Referati.org. Фройд изразява със склонността към смъртта редица човешки психически дейности: желанието да почиваме, склонността ни да четем книги, да гледаме филми, да спим; също така пристрастяването към алкохола и наркотиците; по-буквални форми откриваме в агресията, жестокостта, убийството.

2. Станев, Ем. (1981). Събрани съчинения в седем тома, том 2. С.: Български писател, с. 16.

3. Вж. Фройд, З. – В Referati.org за Ид, Его и Свръхего като съзнателни и подсъзнателни нива в поведението на индивида.

4. Станев, Ем. (1981). Събрани съчинения, том 2, с.14.

5. Пак там, с.16.

6. Хигир, Б. (2004). Името и съдбата, с. 177.

7. Станев, Ем. (1981). Събрани съчинения, том 2, с. 12 и 16.

8. Пак там, с. 17.

9. Дъбравова, М. Пътуване към себе си. – LiterNet, 27.06.2005 г., № 6 (67), с. 90.

10. Пак там, с. 89.

11. Пак там, с.87.

12. Приор Ж. Универсалните символи. с. 144.

13. Дейвид, В. (1993). Езикът на чувствата. С.: Наука и изкуство, с. 16.

14. Пак там, с. 18.

15. Фром, Е. (1992). Бягство от свободата. С.: „Христо Ботев“, с. 29.

16. Уейн, Д. (1993). Вашите слаби места. С.: изд. Наука и изкуство, с. 27.