https://doi.org/10.53656/bel2025-6-2T

2025/6, стр. 773 - 787

ФОНЕТИЧНИ И МОРФОЛОГИЧНИ АСПЕКТИ ОТ ИДИОЛЕКТА НА ПОП МИНЧО КЪНЧЕВ, ОТРАЗЕНИ В СБОРНИКА „ВИДРИЦА“

Резюме: Ръкописът „Видрица. Спомени. Записки. Кореспонденция“ (1894 – 1904) е обект на няколко литературоведски, културно-исторически и етнографски проучвания, но лингвистични изследвания на жанрово хетерогенния текст липсват. Това мотивира необходимостта от анализ на богатите лексикални пластове, фразеологичните единици, синтактичното конструиране, фонетичния правопис и морфологичната парадигма, които използва поп Минчо Кънчев. Целта на настоящата публикация е да се изолират няколко от характерните за книжовника правописни принципа; да се обособят фонетичните и фонологичните особености, индивидуализиращи езика му; да се откроят нормативните, диалектните и социолектните категориални характеристики на морфологичната система. Фокусът е върху особеностите на старозагорския градски говор в периода около Освобождението на България. Проучването се провежда по оригиналния текст, поместен в ръкопис (фонд 382, архивна единица 1, л. 1 – 1016), който се съхранява в Народната библиотека „Св. св. Кирил и Методий“. Реализира се частично езиково сравнение с идиолекта на друг старозагорски книжовник – Христо Шиваров, автор на „Бележки по Старозагорското въстание“ (фонд 141К, оп. 1, архивна единица 1) от Държавен архив – Стара Загора.

Ключови думи: поп Минчо Кънчо; сборник „Видрица“; Христо Шиваров; фонетична система; морфологична парадигма; социолект

УВОД

Книжовникът, революционерът, учителят, изповедникът на националните ни идеали, свещеникът Минчо Кънчев Стоянов е най-известният мемоарист в областта на Стара Загора от следосвобожденската епоха. Въпреки това придобилият национална популярност негов ръкопис „Видрица“ не е бил предмет на езиковедски проучвания, а литературоведските, културно-историческите и етнографските изследвания на текста са ограничени до сборника „Материали от научна конференция, посветена на 150-годишнината от рождението му. Раднево. 1986 г.“ (Kanchev 1989) и още няколко публикации.

Ръкописът на о. М. Кънчев, съставен след 1878 г., е ценен отпечатък на автентичния старозагорски мезолект от новобългарския езиков период, защото отразява редица особености на говоримия език и конкуренцията между правописни практики, защото кодифицирана книжовна норма тогава липсва. Съвременният социолект на Стара Загора се отличава частично от разпространения до Освобождението и вероятно това се дължи на оттеглянето на ген. Гурко и българските опълченци на 19 юли 1877 г. Известно е, че тогава Стара Загора (Ески Заара) е опожарена от ордите на Сюлейман паша. Избити са над 14 500 души – над половината от населението, а месеци по-късно градът е заселен със завърнали се местни жители (сред тях небългари), но и с много преселници от други краища на България, дори от Македония.

ПРАВОПИСНА СИСТЕМА

Още в началото на обемния корпус от записки, спомени, кореспонденция и фолклорно творчество поп М. Кънчев обговаря: „Правописания няма у меня. Запетаи, двоеточие, точка няма у меня. Само зная което сѫмъ ислушалъ и чулъ отъ стари хора отъ малѫък, и това описувамъ“ (Fond 382, arhivna edinitsa 1). Въпреки заявеното неспазване на определени пунктуационни, правописни и граматични норми, мемоаристът, който е и добре подготвен учител, осъзнато приоритизира книжовни облици като: частицата ще (но в диалозите на своите съселяни той реконструира диалектните ше/ша), редица книжовни инварианти на местоименията, аористните глаголни завършеци, диалектната редукция на широката гласна е и др.

Графичната система на „Видрицата“ включва 37 букви със следния азбучен състав: а, б, в, г, д, е, ж, s, з, и, і, й, к, л, м, н, о, п, р, с, т, у, ɣ, ф, х, ц, ч, ш, щ, ъ, ь, ѣ, ю, я, ѧ, ѫ, ѭ.

Два са буквените символи, с които се отбелязват алофоните на фонемата (и) в текстовете на поп Минчо – и и много рядко десеторичното і.

Малката назална гласна се изписва, когато авторът използва печатни, а не ръкописни букви (при парафразиране на народни песни, библейски цитати, пословици, фразеологизми и др.) и винаги е еквивалент на графема я: белиѧ конъ, водѧ, гладѧнъ, гробниѧ, кориѧ, нѧмамъ, орѫжиѧта, свѣтѧщи, да ѧдѫтъ, ѧсно. Йотуваната малка носовка не е фиксирана, за разлика от голямата, която е етимологично коректна, но дистрибуцията ѝ е по-скоро изключение (които го видѭтъ принуждаватъ сѫ да му сѫ боѭтъ 433б; по тиѭ страни 434б; ще ти проводѭ 439б; да плачатъ за тѣбѭ 441б).

Лигатурно ɣ се регистрира в няколко случая: съ него дɣпи и гащи; тɣка сме, кɣбɣръ, дɣми, гѧхвɣръ, комшɣ, слɣшалъ сѫмъ, било написанɣ, съ свѧтɣлчаата.

А s има единични появи и звуково съответствие з (Дохаждаши въ наsи 63б).

За разлика от свещеник М. Кънчев, в текстовете си Хр. Шиваров не използва і, ɣ, s, което показва липсата на правописна норма и различните предпочитания на старозагорските мемоаристи от един и същи езиков период.

1. Фонетични специфики

1.1. Употреба на ѣ:

– в коренови морфеми на думи от различни морфологични класове: влѣза, глѣдамъ, дрѣхи, извѣстие, истрѣбилъ, мѣсто, нарѣденъ, недѣля, нѣя, опрѣделенъ отсякалъ, попѣватъ, приглѣдвамъ, примѣръ, слѣдъ, срѣденъ, сѣдамъ, трѣбва, тѣле, тѣлопазитѣлитѣ, цѣна;

– флексия за мн.ч. на същ. имена -тѣ – жетваркитѣ, синоветѣ, сиромаситѣ, поборницитѣ;

– флексия за мн.ч. на прилагателните имена и причастията -тѣ – башисткитѣ, диарбекирскитѣ, закѫснелитѣ, преминалитѣ, турскитѣ;

– глаголна флексия за 3 л. мн.ч. сег.вр. – видитѣ, кахаритѣ, стѣ;

– синтетични форми за повелително наклонение: дружина будѐтѣ; хвѫргайтѣ самунитѣ;

– префикс прѣ- – прѣдсидатель;

– наставка -тель при агентивни имена – председатѣля; наставка -нянъ/нинъ – гостенѣнъ;

– афикс при редица наречия (непоследователно): зимѣ, послѣ, твърдѣ/ твърдя.

Хр. Шиваров използва ѣ в: кореновите морфеми (замѣстникъ, вмѣсто); флексията за мн.ч. (вь възстаналитѣ); завършеци на наречия (твърдѣ).

1.2. Употреба на ѫ – през втората четвърт на XIX век разграничаването на старобългарското ѫ и ъ за езика ни е невалидно, защото става дума само за говорни варианти и реализации на еровата гласна ъ (било от ѫ, било от етимологичен ъ). Че книжовниците от втората четвърт на XIX със знака ѫ са отразявали еров звук, показват примерите, съдържащи неетимологична ѫ, например крѫв, бѫрзо (Н. Рилски), сѫрдцето (Ем. Васкидович), а Ил. Макариополски се колебае между ѫ и ъ (сѫщество, съществува). В известни случаи те се опитват да направят етимологично разграничение (Н. Рилски, Ил. Стоянов, К. Огнянович, К. Фотинов), но най-често тази практика е сериозно нарушавана (INbKE 1989, 140).

Наблюденията върху употребата на голямата деназализирана гласна ѫ в езика на о. М. Кънчев насочват към хетерогенна езикова практика – гласната се реализира и в етимологични условия, и като неетимологично съответствие на вокала ъ.

1.2.1. Етимологична употреба в коренови морфеми: врѫщѫтъ, гѫстъ, зарѫчалъ, зѫбъ, кѫпа са (къпя се), мѫжъ, мѫча, мѫчитель, натѫпкали, постѫпвали, препорѫчанъ, пѫтъ, да сѫбера, сѫщия, тѫпанъ.

1.2.2. В коренови морфеми като звуково съответствие на ъ: веднѫжъ, дѫждъ, дѫлѫкъ, звѫнци, клѫстъ, кѫмъ, Кѫнiо, кѫръ, кѫсѫй, лѫжа, обрѫщѫтъ, отвѫнъ, потѫнахъ, да стѫкна, сѫвсемъ, сѫзрялъ, сѫмнало, сѫрдятъ, тѫлпата, тѫмно, тѫпѫнъ, тѫрговия, тѫрся.

1.2.3. Групите ръ/ър и лъ/ъл винаги се съчетават с ѫ: брѫшко, бѫрзамъ, вѫурѫжени, вѫрналъ, гѫрло, дѫрвенъ, зѫлва, издѫрпалъ, крѫвопийци, избѫрша, лѫскѫвъ, обрѫснахѫ, опѫрничево, рѫзвѫрзахѫ, навѫрзалъ, напѫлно, привѫржимъ, скѫрбя, сѫрдитъ, твѫрдя, трѫгва, тѫркаля, тѫрпение, хвѫрли.

1.2.4. При спрегнати форми на глагола ‘съм’ – азъ сѫмъ най добря, те сѫ отишле.

1.2.5. Kогато отразява редуцирана гласна а в краесловието на имената от ж.р.: градскѫ общинѫ, другѫ нѣкаѭ нравственнѫ и поучителнѫ книга, прѫстѫ, въ черквѫ.

1.2.6. Kогато отразява редуцирана гласна а при членна морфема -та за имена от ж.р.: вечертѫ, иконатѫ, въ пещѫ, пролетътѫ, присѫдѫтѫ си, свирнятѫ, стокатѫ си, презъ есентѫ, четѫтѫ си, угѫртѫ.

1.2.7. Kогато отразява редуцирана гласна а (кратък определителен член при същ. имена от м.р.) – врѫтѫ си, глѫсѫ, по гѫрбѫ, гѫркѫ, за испитѫ, до носѫ, трупѫ му, въ храсталакѫ, покрай чардакѫ, часѫ.

1.2.8. Членна морфема (пълен член) при имената от м.р. – заедно с ликѫтъ си, неможи пѫтникѫтъ, да убуждате язикѫтъ си, учитель-тъ имъ Чобанъ Станку.

1.2.9. Kогато отразява редуцирана гласна а при членна морфема -та за мн.ч.: братятѫ.

1.2.10. При глаголните завършеци за 1л.ед.ч. и 3л.мн.ч. сег.вр.: донесѫтъ и придѫдѫтъ, затворихѫ, идѫтъ, избирѫтъ, изработихѫ, научѫтъ, пѫсѫтъ, приказвахѫ, скѫсѫ, пуснахѫ, трѫгнѫха, да утѫрвѫ, ядѫтъ.

1.2.11. Парадигмални форми на глагола бъда – свободянъ да бѫди.

1.2.12. Диалектен вариант на личното местоимение в 1л.мн.ч., Им.п. ни: Аманъ бе Тодоре, не нѫ убивай (34б). По същия начин се изговаря подчинителният съюз но, обаче, за да се отличава графично, той се изписва с голяма ерова гласна нъ (нъ кога си утишле).

Личното местоимение в 1л. ед.ч., В.п. (кратка форма) се изговаря мъ, затова и се изписва мѫ – като мѫ саветувашъ (441б).

1.2.13. Възвратната частица се обикновено се изписва с ѫ, но е установена дублетност: не сѫ знае; какъ сѫ е решилъ, стягайтѣ сѫ; стѫмни сѫ; лѫскаха са.

1.2.14. При предаване на турцизми (в различни части на думата) – асмалѫкъ, бѫрна, гѫргѫлѫкъ, Кѫдрѫ бонарѫ, кѫлдѫрѫма, камѫшлака, силяхлѫкъ, сѫрмалиянъ, сѫтмачь, чалѫсѫ, чикѫмѫ, хасѫрлѫка, хѫбѫтѫ.

1.2.15. Префикс съ-: сѫдержание, сѫдружество (дружба), сѫученици.

Пилотно проучване на ръкописа „Бележки по Старозагорското въстание“, който се съхранява в Държавен архив – Стара Загора (fond. 141К, оpis.1, arhivna edinitsa 1), констатира, че авторът Христо Шиваров изписва ѫ само на етимологични позиции – кѫща, неприкѫснато, откѫслица, порѫчахъ, тѫга, и в случаите, когато отразява редуциран изговор на кратък челен при имената в м.р. (въ градѫ). Това разкрива нееднозначните правописни практики на двамата старозагорски книжовници, които са съвременници.

1.3. Употреба на ѧ – още в среднобългарския период ѧ се смесва най-често с ia (Ivanova-Mircheva, Haralampiev 1999, р. 65). През новобългарския езиков период редица книжовници също изписват я като рефлекс на ѧ, например П. Берон в „Рибния буквар“ (INbKE 1989, 372) или Н. Геров. Същата практика следва М. Кънчев. Той обаче използва графемата, когато отразява печатни, а не ръкописни букви, с които изписва библейски цитати, фразеологизми, пословици и репродуцира фолклорни текстове. Това е логично, защото графема я възниква като ръкописен вариант на ѧ (без те да имат идентична звукова стойност в българския език) и е привнесена от руската графика. Малката назална гласна има звукови съответствия (йа) и (’а) във „Видрицата“ – белиѧ конъ, Вашиѧ, водѧ, гладѧнъ, гробниѧ, дѧдо, зедѧ (зле), кориѧ, млѧку, направѧ, нѧмамъ, орѫжиѧ, пепѧлъ, свѣтѧщи, Стоѧнъ, Тѧна, хелѧ (хеля), чивтѧ пищови, ѧдътъ, ѧсно.

1.4. Употреба на ерови гласни

1.4.1. Голяма ерова гласна ъ e регистрирана в краесловието на същ. имена от м.р., макар да няма звукова стойност: бикъ, даскалъ, изборъ, калугеръ, подъ, страхъ, Славъ.

Разбира се, тя е нулева флексия и при прилагателните имена: вехтъ, новъ, старъ.

1.4.2. Малка ерова гласна ь фигурира в следните позиции:

– корена на думите в съчетание с вибранта р – грьци, крьстъ, крьщавамъ, мьртви, пьргава, смьртъ, сьрдце, чьрни;

– афиксите -тель, -ьць и -ачъ при същ. нарицателни имена от м.р. и същ. собствени с афикс -тель – камиловодачь, учительхороводьць, Сѫздатель, илачь, Котель, плачь, Спаситель, сѫжелитель, управитель;

– краесловието на същ. имена от ж.р. – възможность, вьзрьсть/вѫзрѫсть, вѣрность, горѣсть, заповѣдь, искренность, кръвь, нощь, приврьженность, радость, свѣщь, старость, часть, честь;

– краесловието на същ. имена от ср.р. с афикс -нье, който е синоним на -ние – чюденье;

– когато се отразяват стари меки завършеци при група от 10 същ. имена – день, сѫнь;

– краесловието на прилагателни и числителни имена – лошь, чисть, шесть;

– много рядко в завършеци на прилагателни със суфикс -ень – приятень; много рядко ь има синхронна функция на ер малък, защото се конкурира с і (омофони) – Недьо, Влаіо;

– суфикс -ьство се дистрибутира паралелно със -ство: правительство; свидѣтельство даскалство; искуство;

– флексия при глаголите във 2л. ед.ч. сег.вр. – сякогащъ ми казвашь; питашь ма; да знаешь чедо; що щешь; сѫветовашь и молишь Бога… братски поучавашь… нали знайшь; да теглишь и пари да харчишь.

1.5. Вътрешнословна асимилация – в ръкописа тя е отразена спорадично, тъй като правописът е частично фонетичен (брѫшко, прикѫски, сватба). За разлика от префиксите раз- (разтичатъ са, да расправяте) и въз- (вѫскачила), които почти не претърпяват ортографска промяна, изрегулярно се изписва ис- (испѫди, испѫлнимъ, искарва сѫ, истеглятъ сѫ, испроводи). Представка с- също има дублетна форма з- пред звучни съгласни, тъй като е подложена на вътрешнословна асимилация (збиха са, зговаряхме съ, да го згоди). Примерите за сандхи във „Видрицата“ са силно ограничени (тосъ чѫсъ 438а).

1.6. Редукция – широко отразена е редукцията на трите широки гласни и на някои от тесните гласни:

– а → ъ (да варви на кѫщата си; до носѫ обружанъ);

– ъ → а (гасталакъ; малчаха; да варви; сазаклятие; тарговецъ; каде е намислилъ да патува);

– о → у (сасипани и утрепани; азъ угладняхъ и утидѫхъ; прочутуту селу; устата утваря);

– е → и (жинитѣ си; зѫлвити ощи пѣели; отъ питити, до носѫ; трѫгнахми… наближихми).

Преобладават примерите на некнижовното стесняване на вокала е → и.

1.7. Краесловно обеззвучаване – не е последователно застъпено в правописния модел на поп Минчо, но ексцерпираните думи са десетки – дѫлѫкъ, най напрешъ, излѧсъ (излез), толкосъ, ушъ като новъ, Дълъкъ Колю Делипейковъ, никогашъ, тогисъ, тосъ (този), горний аташъ (етаж).

1.8. Елизия

В сборника най-последователно използваната елизия е на начално в при думи от различни морфологични класове – (секи да си иди 64а, дѣто ни зе Муртазата 85а); елизия на й (казахъ хади да Ва нѣма тадесь); елизия на т в краесловието и средисловието (отдето минѫтъ много пакусъ струватъ 76б, Паню протестанена 428б, пакосникъ 446а).

1.9. Прегласът на групата дн- в нн- (при глаголите седна → сенна, падна → панна) е присъщ и на синхронните подбалкански западни говори (Stoykov 1993, р. 117).

1.10. Дисимилация: свѧтулчаата (дисимилация еа → аа след елизия на т).

1.11. Графични, фонетични и морфологични дублети: синонимна употреба на ѫ (отъ бѫлгарянъ пари да земя/клети българи); паралелна употреба на ятова гласна и на е при суфикс -ецъ (Големѣца който на насили/Големеца и Узуновъ); конкуренция с имперфективния глаголен завършек -ява (гдѣто человѣкъ ни угладнява, ни ужеднѣва); отразяване на вътрешнословна асимилация (белешка бѣхъ му написалъ / кратки бѣлѣжки); морфологичен и фонетичен запис на префикс из- (изтрепалъ много турчиля / истрепалъ ги); редукция на широка гласна (хората отъ с. Арабаджиево / та го пратиха въ с. Арабаджиеву); книжовен и диалектен вариант на частицата за образуване на сложно бъдеще време (нещо щи да Ви кажа / ще поздравитѣ бея / азъ ша ямъ хлѣбъ), едновременно използване на бройна форма и множествено число на думата ден (чакалъ 15 дена времи / ходяхъ три дни изъ гората).

В ръкописа са регистрирани редица лексикални дублети (които сѣкоги са присѫствовали/ не сѫмъ билъ сякогаж разположенъ; сутрунъ/сутрена; човекъ/ человѣкъ), но те са предмет на друго изследване.

Всички тези типове дублети са характерни за възрожденската епоха, някои от тях са присъщи за Вазовото творчество (Ivanova 2017, р. 141), за езика на Ст. Михайловски (Ilieva 2024, р. 49, 61, 86) и на други творци.

1.12. Акцентни думи – фонетичните думи са изписани многократно в сборника, като се срещат и множество изключения. Ексцерпираните форми могат да се синтезират до следните модели: отрицателна частица + формант за бъдеще време (Вамъ Ви са неще белкимъ пѣсня); съединяване на спрегната форма на глагола съм с местоимение или със съюз (И катой тѫй, можими дати сѫ похвалями; какъ муй дошло на ума); кратката форма на възвратнопритежателното местоимение си се слива с предлог, съюз, местоимение (врѫжда помѣждуси, да си сѫди сѫмси) (Тilkov, Boyadzhiev 1990, р. 153); лично местоимение + диалектна форма на спрегнатия глагол съм (съ него вай родила майка ви).

2. Морфологични специфики

2.1. Именна система

2.1.1. Съществителни имена

– запазени са родително-винителният (чакатъ дяда попа да доде; слѣдъ тяхъ родили Стоенча, Димка, Неша и Йорга) и звателният падеж (Стоене, Колiο, Иване, дрѫжте сички юнаци). Твърде рядко се открива дателният падеж (подобава свѣщеннику);

– бройната форма възниква през среднобългарския езиков период (IvanovaMircheva, Haralampiev 1999, р. 91). В следосвобожденските граматики тя е „напълно игнорирана, у Йоаким Груев за първи път -а формата се свързва с неодушевените съществителни, Ив. Момчилов пък смята, че това са форми на стар родителен падеж, а Балан (който въвежда термина бройна форма през 1898 г.) универсализира бройната форма както за същ. за нелица, така и за същ. за лица“ (Burov 2022, р. 73). Както се установява в текстовете през първата четвърт на ХХ век и в творбите на Ст. Михайловски бройната форма е непоследователно представена.

Примери за бройна форма у М. Кънчев при същ. имена за лица са – двадесетъ и деветъ юнака (33а), 15 души арнаутя (200а), две турчета (315б); двама попа (485б);

– примери за множествено число при същ. имена за лица – има неколко ученици (453б);

– примери за бройна форма при същ. имена за нелица (животни) – пасе кози и два вола (80б);

– примери за бройна форма при същ. имена за нелица (предмети, обекти) – удари два шамара (450а), около сто шага (350а), около 25 часа (79а), тричетири умрука (81а);

– фонетичните диалектизми са представени най-вече чрез палаталната членна морфема (байрактаря, касіеря, тевтеря, хамбаря), аналогични форми се срещат и у Йовков – берекетя, олтаря (Ivanova 2017, р. 148);

– и в текста на поп М. Кънчев, и днес много разпространена е редукцията на и в ’ẹ пред твърди срички или съгласни и непосредствено след ударението в суфиксите -ин, -ина, -ино, -ик – тỳрч’ẹн, сỳтр’ẹна, пундѐлн’ẹк (Мiletich 1989, 129);

– често се среща диалектен плуралис: турчаля, чифликя;

– старобългарската ѧ има рефлекс е в думи като жетва, шетам, шепа, за разлика от други говори, в които съответствието е ъ (Мiletich 1989, р. 130);

– регистрирани са няколко думи със смесване на категорията род – колебания се наблюдават при плъстчица (една плахчица… да си зама плахчето и ризата) и плик (въ едно плико съ моето / не може се сѫбра в плика), или с едновременна употреба на бройна форма и мн. число на думата ден (чакалъ 15 дена времи / ходяхъ три дни изъ гората).

2.1.2. Прилагателни имена

– употреба на архаичния книжен завършек -ний в звателните форми, мотивиранa от силното влияние на църковнославянската практика (добромислений братъ, горний аташъ, едноутробний ни многострадалний братко, тѣхний прѣдсидатель);

– сравнителната и превъзходната степен се изразяват изцяло по аналитичен начин – процес, започнал още през среднобългарския период (IvanovaMircheva, Haralampiev 1999, р. 91): по зедѧ, по лесно нѣкакъ, азъ сѫмъ най добря, най гнусни. Ортографска специфика на правописния рефлекс на о. М. Кънчев е поставяне на ударение на сравнителната степен пὸ, когато тя не е съчетана с прилагателно (такава е и съвременната норма).

В узуалната сфера нерядко се регистрират частиците по- и най- в контаминация със съществителни и глаголи, аналогични единични примери са ексцерпирани от „Видрицата“ – отидохме при най краснописеца арменец.

2.1.3. Местоимения

Прономинативната парадигма на личните местоимения в им.п. е представена от формите: азъ (азъ ва много обичамъ), ти (ти недей са тѫй замислюва), той (той спулучилъ), ний (ний сми утрепани), вий (вий сте потрошили), те (тѣ силата обрѫщатъ).

Прономинативната парадигма на личните местоимения във вин.п. е представена от формите: меня (меня забраха вѫрзанъ съ тѣхъ си), мѫ/ма (нахраниха мѫ, та ма изспуснаха); тебѣ (сядай тебѣ да гостимъ), тѫ (че са тѫ убили); него (него ще направимъ); го (харесува ми го); нея (от нея да пиятъ), я/га (по гласѫ я познахъ, ще га направя чудна); насъ (слѣдъ насъ), ни/на/нѫ (да на пази, брат да ни си, Аманъ бе Тодоре, не нѫ убивай), Васъ/Вази (ще дода при вази), Ви/Ва (да Ва нѣма тадесь); тѣхъ (да бѫдѭ помежду тѣхъ), ги (дисагитѣ да ги снима отъ коня).

Прономинативната парадигма на личните местоимения в дат.п. е представена от формите: на мене/меня (да я дѫдѫтъ меня), ми (казвашь ми още); на тебе (на тебе, злощастний), ти (харесува ти го); на него/нему (нему дава прѫчкатѫ; минуватъ съ него), му/мо (ний мо проводехми писмо, да му го дадемъ); на нея/ней (нѐи малко са озори ишкиня), ѝ/хи (умрялъ свекѫръ хи, отъ рацете на майка ѝ); на нази/намъ (на нази са не надявай), ни (дохаждаше ни като харизану); на Вамъ (На вамъ съ сѫлзи молимъ), Ви/ Ва (ще Ва тѫрсятъ); на тяхъ (кожитѣ на тяхъ), имъ/химъ/тямъ (братъ имъ Колю, солено ще химъ доди).

Регистрираните притежателни местоимения са – мой (на мойте батioви), ми (майка ми бѣши); твой (твой верен другаръ), ти (голѣмата ти любовь); негов/негова/негови (че не било негова работа), неин (с неинъ подписъ), нашъ/наша/наши (бяха все наши съзаклятници, прибере нашъ Стоенча), вашъ/ваша/ваши (вашъ Тодоръ), тяхянъ(тянин)/тяхна/техни (тяхянъ сѫотечественникъ).

Показателните местоимения за отдалечено посочване имат съвременен облик, а за близко посочване – диалектен облик: онзи/онази (онѫзи циганка)/оная (оная кѫща), онези (лѫснаха онези дрехи като слѫнце), ония (ония редовце); този/тоизи/тойзи/тосъ (този дяду Вѫлчу, тоизи листъ, самий Спаситель на тойзи свѣтъ, тосъ аташъ), тѫзъ (изъ тѫзъ пѫтека), такѫвъ/-а (единъ тѫкѫва учитель, валя такѫва голѣмъ дьждь). А качествените местоимения за отрицателен признак (онакъв, инакъв) не са констатирани.

Възвратнопритежателните местоимения се използват активно: сичкитѣ си хора; почитатъ между си; да откупи баща си и чича си.

Регистрирано е и неопределителното местоимение някое (отъ нѣкое си ниско място).

Интерес представляват следните диалектни прономинативни варианти: обобщителни местоимения (всякой случай – Им.п., ед.ч.; всякому, които ва срѣшне – Дат.п., ед.ч.; по-голяма радост стана на всичкома ни – Дат.п., мн.ч.); показателното местоимение такова в диалектен вариант (тѫквози); отрицателното местоимение никъде има два облика (по това время нигдя, нийде по пѫтя).

2.2. Глаголна парадигма

2.2.1. За идиолекта на о. М. Кънчев е характерна употребата на съкратен инфинитив (Ivanova-Mircheva, Haralampiev 1999): та можетѣ си купи отъ Цариградъ; отгдѣто по-лесно нѣкакъ могатъ ви са прине (пренесе); но отчасти можемъ каза.

2.2.2. Нетипичен за старозагорския диалект и за съвременния градски говор е глаголният суфикс -ме в 1. спр. сег. време, но той е често срещан (без да е абсолютен доминант) в ръкописа – ще доведеме музикантитѣ (480б); и та молиме да не са грижишъ безмѣрно за нази (413а); за което не сме преставали да молиме Бога (413б). У Хр. Шиваров не е регистриран.

Прави впечатление, че -ме формите в 1 спр. и 2 спр. са изолирани преди всичко от писмата на сина на о. М. Кънчев и на свещеници от Старозагорския край. Възможни причини за това са целенасочен стремеж към по-изискано звучене на речта и евентуално диалектно влияние на западните говори, тъй като книжовна норма в този период липсва, а ме- формите се възприемат от Ив. Вазов и други авторитетни книжовници като музикални и по-благозвучни. Самият о. Минчо категорично предпочита типичната подбалканска норма, която е идентична със съвременното книжовно правило.

2.2.3. Аористните форми и у М. Кънчев, и у Хр. Шиваров за 1л.ед.ч. са: вид’ах , за 2л. и 3л. – вид’а, за 1л. мн.ч. – вид’ахме (Мiletich 1989, 129).

2.2.4. Неудареното о, което редовно преминава в у в последната сричка на аористната форма за 1л.ед.ч., се замества от ъ, напр. рѐкъх, дàдъх, както е и в рупските говори (Мiletich 1989, 130).

2.2.5. Полипрефигирани глаголи липсват, а префигираните са представени най-вече от афиксите по- (поблагодаря, побивамъ, позахапнуванъ, понапаса, посвиря, поизвучя ‘поизуча‘, понапече, поопиша, попочина, да поубиколѣ) и въ- (вчупи сѫ).

ИЗВОДИ

Направените езикови наблюдения налагат следните изводи.

1. Ръкописът е изключително ценен, защото чрез частично прокарания фонетичен правопис могат да се реконструират важни диалектни и социолектни специфики от Старозагорската (Ескизаарската) област (кааза). Сред тях са: рефлексът на ѣ → я в края на думата (добря) (BDA 2001, 97); има две ударени контрахирани гласни на негацията не имѣти → (няма да са прибира), (Вѫлча нема), а според диалектоложките заключения вариантът би трябвало да е само якав – няма (BDA, 2001, 103); активно отразяване на редукцията на неударените вокали, включително и на диалектно формираното потъмнение на е → и; дисимилационни промени в няколко консонантни групи – шч → хч (кохчи, нохчи); дн → нн’ (сѐнна) и др.; началословното в обикновено изпада – удà (Miletich 1989, р. 130), същото важи за интервокалното в – хỳбъў (Мiletich 1989, 130); старобългарската ѧ има рефлекс е в думи като жетва, шетам, шепа, за разлика от други говори, в които съответствието е ъ (Мiletich 1989, 130); поп М. Кънчев използва графема ѧ като аналог на я, а Хр. Шиваров не я включва в азбучния състав.

2. Еднотипен е обликът на лексемата човек със запазена епентеза на л – явление, присъщо на редица творци от новобългарския период (единъ непознатъ человѣкъ).

3. Изписване на асимилираните ортоепни префикси въс-, ис- и рас- вместо ортографските им облици въс, из- и раз-, като последователност се наблюдава само при ис-. Във „Видрицата“ освен книжовното въз- (възприемамъ), типично за настоящия старозагорски социолект (BDA 2001, 62), макар и рядко се реализира и воз- (вознаграждение, восхитя). У Хр. Шиваров също има разнородност, редуват се фонетичен и морфологичен правопис – располага, разпораждания.

4. За старозагорския диалект и мезолект не е характерно (BDA 2001, 71) отразеното от о. Кънчев фонетично явление запазване на разликата между ъ и ь чрез изясняване – в думи като темнина, темница (паралелно се използват тъмно, тъмнота – незапазена разлика между еровите вокали, без запазване на мекостта на предходната съгласна). Характерни са обаче рефлексът на старобългарското ь → е в еловите причастия (дошелъ) (BDA 2001, р. 74), както несмесването на ѫ и ѧ след ж (жеденъ, жетва) (BDA 2001, рр. 84 – 85). Омонимната двойка език1 – език2 се изписва от о. М. Кънчев почти равнопоставено и с книжовния, и с диалектния си вариант (язика имъ да говори / нѣколко езика). В съвременните старозагорски говори обаче такова смесване между ѫ и ѧ отсъства: ѩзыкъ → език (BDA 2001, 89).

5. Началословното в обикновено изпада в съвременните старозагорски говори – удà (Мiletich 1989, р. 130), същото важи за интервокалното в – хỳбъў (Мiletich 1989, р. 130). Подобна практика се разгръща в идиолекта на поп М. Кънчев и на Хр. Шиваров.

6. Енклитиките у М. Кънчев и у Хр. Шиваров обикновено са ма, та, са, а не ме, те, се.

7. Твърде рядко използване на дефис при частиците за сравнителна и превъзходна степен по- и най- на прилагателните имена от мемоариста свещеник. Но Хр. Шиваров също не е последователен в практиката си (по малка, най-сѣтня).

8. Мекането (ме- завършеците в 1 спр. сег.вр.), неприсъщо за синхронния старозагорски говор, може да бъде интерпретирано като опит за културно идентифициране или диалектно влияние върху езиковия профил на близките на о. М. Кънчев, в чиито писма се срещат глаголи като пишеме. Очевидно глаголната ме- граница в зората на съвременния български език е обхващала по-широки ареали.

9. Поп Минчо Кънчев допуска дублетни форми (акцентни, етимологични, лексикални), които демонстрират езиков усет за по-високата (бъдещата книжовна) норма и познание на териториалните говорни варианти. Аналогични примери са ексцерпирани от „Бележките“ на Хр. Шиваров (въстаницитѣ/ възстанницитѣ, твърдѣ/твьрдѣ), което показва неустановеността на ортографското правило.

10. Някои от наблюденията на Л. Милетич за старозагорския говор не се потвърждават в езика на поп М. Кънчев и на Хр. Шиваров: за конструиране на бъдеще време се употребява ша освен (ште, штъ, шъ) (Мiletich 1989, р. 131), не се забелязва поява на в вместо у (упувѝ) = опоѝ и на х вместо с (тох) = тос.

Благодарности

Тази публикация е в изпълнение на Проект 3/2025 „Билингвизъм, диглосия, знакови езици и интердисциплинарно образование в миналото и днес“, финансиран от Педагогическия факултет на Тракийския университет – Стара Загора.

ЛИТЕРАТУРА

АНДРЕЙЧИН, Л., 1977. Страници от историята на българския език. София: Народна просвета.

БДА, 2001. Български диалектен атлас. Обобщаващ том. София – БАН. ИК: Труд. ISBN 954-903-441-0.

БОЯДЖИЕВ, Т., ЖОБОВ, ВЛ., КОЛЕВ, Г., съст., 2012 – 2021. Идеографски диалектен речник на българския език. София: Издателство на БАН. ISBN 978-954-463-165-9.

БУРОВ, Ст., 2022. Определено количество (Лингвоисториографски преглед). Доклади от Международната годишна конференция на ИБЕ „Проф. Любомир Андрейчин“ по случай 80-годишнината от основаването на Института. София: БАН „Проф. Марин Дринов“, с. 71 –7 9. ISSN 2683-118Х (print). ISSN 2683-1198 (online).

ГСБКЕ1,2, 1982, 1983. Граматика на съвременния български книжовен език. Том 1. Фонетика. Т. 2. Морфология. София: Издателство на БАН.

ИВАНОВА, Д., 2017. История на новобългарския книжовен език. Пловдив: УИ „Паисий Хилендарски“. ISВN 978-619-202-212-9.

ИВАНОВА, Д., 2017. Недописани страници към историята на новобългарския книжовен език. II част. Щрихи от палитрата на българското слово (XVII – XX). Пловдив: УИ „Паисий Хилендарски“. ISВN 978-954-423-442-3.

ИВАНОВА-МИРЧЕВА, Д., ХАРАЛАМПИЕВ, ИВ., 1999. История на българския език. Велико Търново: Фабер. ISВN 978-954-954-132-0.

ИЛИЕВА, Т., 2024. Словотворецът Стоян Н. Михайловски в българската книжовноезикова традиция. Стара Загора: ИК „Кота“. ISBN 978-954-305-660-6.

ИНбКЕ, 1989. История на новобългарския книжовен език. София: Изд. на БАН.

КЪНЧЕВ, М. ПОП, 1988 – 1995. Видрица. Спомени, записки, кореспонденция. Том 1, Том 2. София: Български писател.

КЪНЧЕВ, М. ПОП, 2016 – 2017. Видрица. Спомени, записки, кореспонденция. Том 1, Том 2. София: Изток – Запад. Том 1, Том 2. ISBN 978-619-152-930-8.

КЪНЧЕВ, М. ПОП, 1989. Материали от научна конференция, посветена на 150-годишнината от рождението му. Раднево. 1986 г. Стара Загора: Изд. на РИМ – Стара Загора.

МИЛЕТИЧ, Л., 1989. Източнобългарските говори. Изд. на БАН.

ПОПОВ, К., 1985. Из историята на българския книжовен език. София: Издателство на БАН.

СТОЙКОВ, Ст., 1993. Българска диалектология. София: Издателство на БАН.

ТИЛКОВ, БОЯДЖИЕВ. (1990). Българска фонетика. София: Наука и изкуство.

ФОНД 382, АРХИВНА ЕДИНИЦА 1, Л. 1 – 1016. (1894 – 1904). Поп Минчо Кънчев Стоянов, Видрица.

ШИВАРОВ, Хр., 2020. Бележки по Старозагорското въстание. Изд. Община Стара Загора, РИМ – Стара Загора. ISВN 978-6197091-23-6.

Acknowledgements

This publication is the implementation of Project 3/2025 “Bilingualism, Diglossia, Sign Languages and Interdisciplinary Education in the Past and Today”. The project is funded by the Faculty of Education at Trakia University – Stara Zagora.

REFERENCES

ANDREYCHIN, L., 1977. Stranitsi iz istoriyata na balgarskiya ezik. Sofia: Narodna prosveta.

BDA, 2001. Balgarski dialekten atlas. Оbobshtavasht tom. Sofia, BAN. IK: Trud. ISBN 954-903-441-0.

BOYADZHIEV, T., ZHOBOV, VL., KOLEV, G. sastav. 2012 – 2021. Ideografski dialekten rechnik na balgarskiya ezik. Sofia: Izdatelstvo na BAN. ISBN 978-954-463-165-9.

BUROV, ST., 2022. Оpredeleno kolichestvo (Lingvoistoricheski pregled). Dokladi ot Мezhdunarodnata godishna konferentsiaya IBE „Prof. Lyubomir Аndreychin“ po sluchay 80-godishninata ot osnovavaneto na Instituta. Sofia: BAN „Prof. Маrin Drinov“, рр. 71 – 79. ISSN 2683118Х (print). ISSN 2683-1198 (online).

GSBKE1,2, 1982, 1983. Gramatika na savremenniya balgarski knizhoven ezik. Tom 1. Fonetika, Tom 2, Morfologiya. Sofia: Izdatelstvo na BAN.

IVANOVA, D., 2017. Istoriya na novobalgarskiya knizhoven ezik. Plovdiv: UI „Paisiy Hilendarski“. ISВN 978-619-202-212-9.

IVANOVA, D., 2017. Nedopisani stranitsi kam istoriyata na novobalgarskiya knizhoven ezik. Vol. II. Strihi ot palitrata na balgarskoto slovo (XVII – XX). Plovdiv: UI „Paisiy Hilendarski“. ISВN 978-954-423-4423.

IVANOVA-МIRCHEVA, D., HARALAMPIEV, IV., 1999. Istoriya na balgarskiya ezik. Veliko Tarnovo: Faber. ISВN 978-954-954-132-0.

ILIEVA, Т., 2024. Slovotvoretsat Stoyan N. Mihaylovski v balgarskata knizhovnoezikova traditsiya. Stara Zagora: IK KOTA. ISBN 978-954305-660-6.

MILETICH, L., 1989. Iztochnobalgarskite govori. Sofia: Izdatelstvo na BAN.

KANCHEV, M. POP, 1988 – 1995. Vidritsa. Spomeni, zapiski, korespondentsia. Tom 1, Tom 2. Sofia: Balgarski pisatel.

KANCHEV, M. POP, 2016 – 2017. Vidritsa. Spomeni, zapiski, korespondentsia. Tom 1, Tom 2. Sofia: Iztok – Zapad. ISBN 978-619-152-930-8.

POPOV, K., 1985. Iz istoriyata na balgarskiya knizhoven ezik. Sofia: Izdatelstvo na BAN.

STOYKOV, St., 1993. Balgarska dialektologiya. Sofia: Izdatelstvo Naukizkustvo.

ТILKOV, D., BOYADZHIEV, T. (1990). Balgarska fonetika. Sofia: Izdatelstvo na BAN.

FOND 382, ARHIVNA EDINITSA 1, л. 1 – 1016. Pop Mincho Kanchev Stoyanov. Vidritsa, s. 2072.

SHIVAROV, HR., 2020. Belezhki po Starozagorskoto vastanie. Izd. Оbshtina Stara Zagora, RIM – Stara Zagora. ISВN 978-619-7091-23-6.