2014/6, стр. 642 - 653

ЗА ВНИМАТЕЛНОТО ИЗПОЛЗВАНЕ НА ЧУЖДОЕЗИКОВИ И ПРИВНЕСЕНИ ОТ ДРУГИ ЕЗИЦИ ОНОМАСТИЧНИ ТЕРМИНИ

Резюме: Разгледани са два случая на употреба в българската ономастична литература на термините силвонимия (създаден през 1985 г. от Леонид Йорданов) и каронимика (създаден през 1977 г. от Юрий Крючков). Вместо тях в българската научна литература се използват дримонимия и нав(и)онимия или нав(у)тонимия. Препоръчва се в подготвящото се второ издание на „Енциклопедия на българската ономастика“ да се създадат статии за термините каронимия, силвоним и силвонимия, независимо от нежелателната им употреба.

Ключови думи: silvonymie, drimonymie, karonymie, nav(i)onymie, nav(u)tonymie

Терминологичните проблеми имат значимо място в специализираното чуждоезиково обучение и осветляването им е една от задачите на съвременната методика. Собствените имена споделят с нарицателните общи развойни тенденции, като образуват отделна подсистема на езика, с изследването на която се занимава самостоятелна езиковедска дисциплина ономастика (ДимитроваТодорова, 2011: 9). Понякога в българската ономастиката, предимно в дяловете топонимия и антропонимия, се появяват книги и статии с автори изследователи извън кръга на езиковедите. Най-често това са географи (Бояджиев, 1985, 1996а, 1996б, 2009; Бърдаров, 2007; Дойков, 1959, 1984, 1993; Патарчанов, 1996; Х. Хасан, 2010а, 2010б, 2013, публикувал и под името Х. Якуб, 2012), следват историци (Аджемлерски, 2012; Ст. Йорданов, 2009, 2013; Сукарев, 2009), етнографи (Заяков, 1982, 2013), фолклористи (Демирев, 20131) ), като има дори и зооинженери (Топалов, 1994, 2005, 2011) и др.

За самата дисциплина ономастика публикациите от „външни“ автори са истинско богатство, защото често предлагат поглед, различен от този на езиковедите, и в тях биват привлечени методи от другите науки, които са основна специализация на изследователите. За авторите, особено за географите, историците и донякъде за етнографите, тези публикации са „имиджови“, тъй като са в областта на интердисциплинарните научни изследвания. В тези книги и статии обаче не са рядкост случаите на неточно боравене с вече утвърдената научна терминология и дори опити за създаване на нови ономастични термини.

Обект на изследване в настоящата статия са използваните от български изследователи два термина, единият – силвонимия – създаден на основата на думи от латинския и гръцкия език, а вторият – каронимика – привнесен наготово от научни публикации на руски език.

Целта на статията е да докаже дали е уместна употребата на такъв хибрид като първия термин и безкритичното използване на неутвърден в българската научна терминология като втория.

През 1985 г. инженер-лесовъдът Леонид Йорданов (1910 – 2001) в статия, публикувана в осем поредни броя на списание „София“ (Л. Йорданов, 1985 – 1986), използва термина „силвонимия“ и производния от него „силвоним(и) “. Авторът описва какво се крие зад първия термин: „По подобие на термините хидронимия (водни имена), оронимия (имена на елементите на релефа), ойконимия (имена на селища), въвеждаме за краткост и яснота термина силвонимия (от silva – гора). Той означава съвкупността от наименованията на места, където растат или са растели гори“ (Л. Йорданов, 1985: 6 – 46).

Три години по-рано във Велико Търново излиза първият учебник по „Българска ономастика“. В него Николай Ковачев нарича названията на горски участъци (гори, горички, храсталаци) „дримоними (от гръц. δρύμός ’гора’)“ (Ковачев, 1982: 15). Названието на този дял от топонимията, който изучава имената на горите, би бил дримонимия, но Ковачев не го е изписал изрично, както е сторил това с тепърва утвърждаващите се хоронимия, урбанонимия и дромонимия.

През 1983 г. в многоезичния справочник „Основна система и терминология на славянската ономастика“ от българските термини, предложени/създадени от Йордан Заимов, най-близко до имената на горите е „землищно име // име за полски имот“, което е обяснено така: „Собствено име на земен участък или земя със стопанско предназначение:

а) собствено име на обработваеми площи (ниви, ливади, пасища, градини, лозя и т. н.);

б) собствено име на площи, покрити с гори (горски масиви, части от горски стопанства, гори, горички, ловни паркове и т. н.);

в) собствено име на необработваеми горски парцели“ (Основен систем..., 1983: 113 – 114).

От многоезичния справочник в България вероятно има само няколко екземпляра. Затова и непознаването на термините от него е лесно обяснимо, а в случая с имената на горите дори не е нужно. Но учебникът „Българска ономастика“ на Н. Ковачев (1982) е отпечатан в тираж от 2000 екземпляра и вероятно част от тях са попаднали и в софийските библиотеки. Заради завидните си теоретични познания в областта на ономастиката, които демонстрира в осемте части на статията си, малко е вероятно Леонид Йорданов да не познава учебника на Ковачев. Въпреки това допускам, че е така. Йорданов, който е събрал от територията на Софийски окръг и София-град 495 названия на места, където растат или са расли гори, в определен етап от своята изследователска дейност е трябвало да именува онзи дял от топонимията, който се занимава с тях. Инженер-лесовъд по образование, Йорданов се обръща към латинския език, който е част от всекидневието му заради непрекъснато използваните латински названия на дърветата и храстите. Така той създава термина силвонимия – от лат. silva ’гора, лес’ + гръц. όνομα ’име’.

През 1987 г. във второто издание на учебника си Николай Ковачев вече говори за „дримонимия (гръц. δρύμος ’гора, лес’) – [дял] за имената на горски участъци: гори, горички, храсталаци“ (Ковачев, 1987: 24). От този термин лесно може да се изведе и съществителното име – дримоним.

Дванайсет години по-късно Йорданов издава научнопопулярното изследване „Топонимията на Витоша“. В него говори за „витошките силвоними“, като изчислява, че „около 11% от витошките топоними са силвоними – имена на гори“ (Л. Йорданов, 1999: 74). Тук вече няма как да приема, че Леонид Йорданов не познава първото или второто издание на „Българска ономастика“. Но той продължава да използва създадения от него термин силвонимия (и силвоним) вместо предложения от Ковачев и наложил се в българската ономастика дримонимия (и дримоним).

Според сведения от ІV корица на „Топонимията на Витоша“ през 1994 г. излиза от печат книгата на Леонид Йорданов „Българска силвонимия“, която липсва дори в най-големите български библиотеки, затова и нейното съдържание не може да бъде коментирано.

През 2002 г. Лиляна Димитрова-Тодорова включва имената на горите в „местностните (теренните) имена“, които според нея са „съставни елементи на топонимичната система и служат за назоваване на незаселени участъци земя, заети от полета, лъки, ниви, ливади, овощни или зеленчукови градини, гори и подобни, които не са част от планински масиви“ (Słowiańska onomastyka, t. 2, 2003: 165).

През 2010 г. Тодор Балкански и Кирил Цанков утвърждават термина „дримоним – собствено име, вид топоним за всеки участък с дървета, храсти“, включвайки го в „Енциклопедия на българската ономастика“ (Балкански & Цанков, 2010: 110).

Безапелационността му потвърждава и Лиляна Димитрова-Тодорова, която като пети поддял на топонимията извежда „дримонимия – занимава се с имената на горските участъци (дримоними)“ (Димитрова-Тодорова, 2011: 9). И продължава: „Термините агронимия и дримонимия се употребяват рядко от българските ономасти, които предпочитат да използват по-общия термин топонимия при проучванията си върху имената на местности, а вместо агроними и дримоними употребяват термините теренни или местностни имена“ (Димитрова-Тодорова, 2011: 10). Последното показва, че Димитрова-Тодорова не познава публикациите на Леонид Йорданов, в които той настоятелно използва термините силвонимия и силвоним.

Леонид Йорданов предизвиква симпатии с желанието си и най-вече с находчивостта си да създаде нов ономастичен термин силвонимия, използвайки латинската дума за гора и гръцката за име. Тъй като Йорданов е покойник и е невъзможно да се защити в научен спор, ще изкажа само личното си мнение, че ако през 1985 г. е разбираемо и допустимо, то през 1999 г. вече е неправилно използването от него на латинско-гръцкия хибрид вместо утвърдения термин дримонимия.

През 2009 г. историкът Димитър Димитров използва в своя статия термина „каронимика“ в смисъла на раздел на ономастиката, „имащ за свой конкретен обект на изследване корабната именна система“ (Димитров, 2009: 204). В скоби изследователят уточнява, че терминът се среща „още и като карабонимика и наутонимика“2) , а извън скобите е поставен индекс 1, който препраща към първоизточника – статията на Ю. С. Крючков „Каронимията – наука за имената на корабите“ (Крючков, 2002а).

След кратко търсене в интернет обаче стана ясно, че терминът каронимика3) е създаден от проф. Юрий Сергеевич Крючков (р. 1928) още през 1977 г., затова в статията хронологично ще проследя негови три публикации4) .

За първи път терминът каронимика се появява в статията на проф. Ю. Крючков „Имената на корабите са книга на историята“ (Крючков, 1977). Тя е публикувана на руски език във вестник „Корабостроител“ – орган на Николаевския корабостроителен институт (от 1994 Национален университет по корабостроене) „Адмирал С. О. Макаров“ в дн. Украйна, където авторът завежда катедрата по динамика и издръжливост на машините. Крючков е инженер-механик в областта на съдовите паросилови установки и е доктор на техническите науки.

Възможно е Крючков да е провокиран да създаде този термин от по-ранна публикация на Александра Суперанская. През 1973 г. тя уточнява: „Индивидуалните имена на параходите, лодките, яхтите, космическите кораби, самолетите, експресите, автомобилите и др., са още един раздел на ономастиката, който няма специално название“ (Суперанская, 1973: 191).

Юрий Крючков пише: „Изследването на имената на корабите в исторически аспект трябва да заеме в науката такова място, каквото топонимията заема в историята, етнографията и географията. Науката, изучаваща имената на корабите по аналогия с топонимията може да бъде наречена каронимика (от гръцкото карабос – кораб, и онома – име)“ (Крючков, 1977). Вероятно липсата на гръцки букви в печатницата на вестник „Корабостроител“ е попречила за изписването на оригиналния език на двете съставни думи кораб – καράβι (карàви) и име – όνομα (òнома). За съжаление, Юрий Крючков не е обяснил защо е редуцирал първата част от термина, правейки го от каравонимика само каро-нимика. В края на статията авторът определя „каронимиката като раздел на историческата наука“.

Терминът каронимика не е включен в първия речник на руската ономастична терминология вероятно заради слабата известност на публикацията на Крючков, но най-вече заради краткия срок – само около година – от отпечатването на статията до излизането от печат на речника. В последния е употребен единствено терминът „порейоним – собствено име на даден екземпляр от всеки вид транспортно средство. Произх. от гръц. πορείον ’средство за придвижване’ + оним“ (Подольская, 1978: 112).

През 1982 г. Николай Ковачев в учебника „Българска ономастика“ обособява като дял на ономастиката „навионимия (гръц. ναύς ’плавателен съд’ и όνομα ’име’) – дял за названията на водните съдове“ (Ковачев, 1982: 9). Почти същото е повторено и във второто издание на учебника: „навионимия (гръц. ναύς ’плавателен съд’): дял за имената на водните съдове (лодки, кораби, параходи и др.)“ (Ковачев, 1987: 18).

Създаденият от Крючков термин каронимика не е забелязан и липсва и във второто издание на речника на руската ономастична терминология. Там Наталия Подольская използва два близки по смисъл термина: „порейоним – собствено име на даден екземпляр от всеки вид транспорт. Произх. от гръц. πορείον ’средство за придвижване’ + оним“ (Подольская, 1988: 108), както и: „наутоним – вид порейоним. Собствено име на кораб. Произх. от гръц. ναυτιχόν ’флот’ + оним“ (Подольская, 1988: 86).

Юрий Крючков обаче продължава със статиите, посветени на каронимиката (бълг. каронимия). През 2002 г. в научна статия, пак на руски език, той пише, че „в резултат на многогодишни изследвания на имената на корабите от автора е предложена (1977) нова помощна историческа дисциплина – каронимика (от гръц. „карабос“ – кораб, и „онома“ – име“ (Крючков, 2002а).

През същата година във вестникарска статия Крючков отново повтаря, че [през 1977 г.] „се роди нова помощна историческа наука за имената на корабите, която обозначих с кратката дума „каронимика“ – от гръцките „карабо“ – кораб, и „онома“ – име“ (Крючков, 2002б).

Независимо че е „роден“ на територията на Украйна, терминът каронимика липсва и в издадения през 2012 г. речник на украинската ономастична терминология, където са упоменати наутонiм и порейонiм (Бучко & Ткачова, 2012: 127, 151).

От изложеното дотук може да се каже, че през 2009 г. историкът Димитър Димитров е трябвало да се придържа към утвърдената ономастична терминология на български и руски език и вместо каронимика (бълг. каронимия) да използва термините наутонимия, който е посочил, но само в скоби като уточнение, и навионимия, който определено му е непознат.

Година по-късно Тодор Балкански и Кирил Цанков подхождат доста критично към термина, използван от Николай Ковачев – навионимия (респ. и навионим). Първо те откриват правописен проблем, че терминът е неточно създаден с -ио-, вместо само с -о-, т. е. правилното според тях е навонимия. След това критикуват Ковачев и Подольская, че използват навионим и наутоним само за водни съдове, което не е основателно. Правят уточнението, че при транскрибирането на гръцката основа ναυτιχόν на български език -αυ- се предава с -ав и вместо наутоним трябва да се чете навутоним5) . И накрая обособяват два нови термина:

„НАВУТОНИМ. Собствено име на всеки кораб (лодка, сал, параход, платноход, самолетоносач, самолет, вертолет, ракета, совалка, спътник, ракетоносител и подобни): лодка „Вероника“, параход „Титаник“, кораб (платноход) „Бързи“, самолет (съветски, от ІІ световна война) „Иля Муромец“, космически кораб „Восток 3“, „Аполо“ и подобни.

НАВУТОНИМИЯ. Всички собствени имена на кораби (морски, речни, въздушни, космически)“ (Балкански & Цанков, 2010: 265).

През 2011 г. Лиляна Димитрова-Тодорова обособява като един от дяловете на ономастиката „навионимия – занимава се с имената на водните съдове (навионими)“ (Димитрова-Тодорова, 2011: 10). Тъй като „Енциклопедия на българската ономастика“ на Т. Балкански и К. Цанковфигурира в библиографията на нейната книга, допускам, че авторката не е възприела техните уточнения за навутонимия и се доверява на термина, обособен от Н. Ковачев – навионимия.

В заключение ще отбележа, че в българската ономастична литература при разглеждането на съвкупността от имената на гори и горски участъци трябва да се използва терминът дримонимия, а за отделните техни имена – дримоним. Терминът силвонимия може да се приеме само за сведение.

При изучаването на съвкупността от имената на корабите, в това число морски и речни, правилно е да се използват термините нав(и) онимия и нав(у) тонимия, а за отделните техни имена – нав(и) оним и нав(у) тоним, като е препоръчително да се избягват заемките от руския език каронимика и карабонимика.

Независимо от това, удачно е в подготвящото се в момента второ издание на „Енциклопедия на българската ономастика“ да се създадат статии за термините каронимия, силвоним и силвонимия с изричното отбелязване къде и от кои автори са използвани в българската научна литература по ономастика, а в заключение да се упомене дали е правилно, или неправилно, желателно или нежелателно използването им за в бъдеще. Както и да се уточни изписването на термина нав(у) тоним и производния му нав(у) тонимия.

БЕЛЕЖКИ

1. Владимир Демирев има и по-обемен топонимичен труд, в който е втори автор, вж.: Дечев & Демирев, 2012.

2. За термина наутонимика може да се приеме, че е създаден от Наталия Владимировна Подольская, макар тя да говори само за наутоним – собствено име на кораб (Подольская, 1988: 86), а не за наутонимика като дял на ономастиката. За карабонимика в интернет битува мнение, че е създаден от Глеб Владимирович Алексушин (р. 1969) „в противовес на предложените по-рано термини наутонимика и каронимика“ (<http://ru.wikipedia.org/wiki/ Ономастика>) (25 март 2014), но без изрично да се посочи публикациятапървоизточник.

3. В руския език с окончанието -ика се отбелязва разделът от науката (напр. антропонимика), а с -ия – съвкупността от имената в него (напр. антропонимия) (Подольская, 1978: 10; 1988: 12). В българския език за раздел от науката се използва термин с окончание -ия, следователно правилната форма е каронимия.

4. Благодаря на Татяна Дружина от Централната библиотека „М. Л. Кропивницки“ в гр. Николаев, Украйна, за това, че ми изпрати дигитализирани копия на трите статии.

5. По-правилният прочит е навтоним.

ЛИТЕРАТУРА

Аджемлерски, С. (2012). Справочник на селищните имена във Варненска област. В. Търново: Астарта.

Балкански, Т. & Цанков, К. (2010). Енциклопедия на българската ономастика. В. Търново: Фабер.

Бояджиев, В. (1985). Коя река е Луда Яна? Известия на Българското географско дружество, ХХІІ (ХХХІІ), 155 – 158.

Бояджиев, Веселин. (1996а). Географски особености на именната система на населението на главните селища на Централното Средногорие. Ономастично и етнолингвистично пространство на езика. [Сборник] В чест на проф. Н. П. Ковачев. Т. 1. В. Търново: Знак’94, 71 – 76.

Бояджиев, В. (1996б). Рядко използвани (нискочестотни) лични имена в Централното Средногорие от втората половина на ХІХ и началните десетилетия на ХХ век. Ономастично и етнолингвистично пространство на езика. [Сборник] В чест на проф. Н. П. Ковачев. Т. 1. В. Търново: Знак’94, 77 – 82.

Бояджиев, В. (2009). Принос към топонимията на Стрелешко. Приятели за науката. Сборник в чест на проф. д. ф. н. Тодор Балкански, посветен на неговата 65-годишнина. В. Търново: Знак’94, 78 – 85.

Бучко, Д. & Ткачова, Н. (2012). Словник украïнськоï ономастичноï термiнологиiï. Харкiв: Ранок-НТ.

Бърдаров, Г. (2007). Произход и значение на имената на селищата от Благоевградска област. Годишник на Софийския университет, Геолого-географски факултет, № 2 – география, т. 98, 191–201.

Демирев, В. (2013). Топонимия и местно знание. Състояние и проблеми на българската ономастика. Т. 13. В. Търново: УИ „Св. св. Кирил и Методий“, 292 – 317.

Дечев, В. & Демирев, В. (2012). Топонимията на Сливенска околия (Материали за български топонимен речник) . В. Търново: Фабер.

Димитров, Д. (2009). Имената на търговските кораби по Западното Черноморие през ХІV век по данни от нотариалните документи на Антонио ди Понцо (1360 – 1361). Щрихи към българското Средновековие. Изследвания в памет на проф. Николай Кочев. София: Институт по балканистика, 203 – 218.

Димитрова-Тодорова, Л. (2011). Собствените имена в България (Изследвания, анализ, проблеми). София: Емас.

Дойков, В. (1959). Около произхода на името на град Русе. Дунавска правда (Русе) , 296, 16 дек.

Дойков, В. (1984). Отговаряме на ваши въпроси. [За името Русчук]. АБВ, 11, 13 март, с. 4.

Дойков, В. (1993). Сексагинта пристис – най-старото име на Русе. Русе (Русе) , 72, 9 дек., с. 2.

Заяков, Н. (1982). Селищните имена във Видински окръг. Известия на музеите в Северозападна България, 7, 97 –1 25.

Заяков, Н. (2013). Местните имена в Кулско. В. Търново: Астарта.

Йорданов, Леонид. (1985 – 86). Силвонимите в Софийско. София, 1985, 6, с. 46; 7, 44–45; 8, с. 46; 9, 44–45; 10, 42–43; 11, с. 44; 12, 43–44; 1986, 1, с. 44.

Йорданов, Л. (1999). Топонимията на Витоша. Научнопопулярно изследване на витошките местни имена. София: Дирекция на НП „Витоша“.

Йорданов, С. (2009). Състояние и проблеми на тракийската ономастика. Състояние и проблеми на българската ономастика. Т. 9. В. Търново: ИВИС, 106–169.

Йорданов, С. (2013). За един топонимичен принос на българския археолог от чешки произход Херман Шкорпил. [За името Варна]. Състояние и проблеми на българската ономастика. Т. 13. В. Търново: УИ „Св. св. Кирил и Методий“, 318 – 363.

Ковачев, Н. (1982). Българска ономастика. Спецкурс. В. Търново: Великотърновски университет.

Ковачев, Н. (1987). Българска ономастика. Наука за собствените имена. [2. изд.]. София: Наука и изкуство.

Крючков, Ю. (1977). Имена кораблей – это книга истории. Кораблестроитель (Николаев) , 35, 25 ноября.

Крючков, Ю. С. (2002). Каронимика – наука о названиях кораблей. ІV Миколаïвська обласна краєзнавча конференція „Історія. Етнографія. Культура. Нові дослідження“. Миколаїв: Атол, 274 – 276.

Крючков, Ю. (2002б). Имена кораблей – это книга истории. Вечерний Николаев (Николаев) , 66, 13 июня, с. 4.

Основен систем и терминологиjа на словенската ономастика. (1983). Основная система и терминология славянской ономастики : Grundsystem und terminologie der slawischen onomastik. Скопjе–Скопье–Skopje. Автор от България: Йордан Заимов.

Патарчанов, П. (1996). Етнографски особености на топонимията и антропонимията в Чепинския край. Ономастично и етнолингвистично пространство на езика. [Сборник] В чест на проф. Н. П. Ковачев. Т. 2. В. Търново: Знак’94, 63 – 68.

Подольская, Н. В. (1978). Словарь русской ономастической терминологии. Москва: Наука.

Подольская, Н. В. (1988). Словарь русской ономастической терминологии. 2. изд., переработанное и дополненное. Москва: Наука.

Сукарев, В. (2009). Наставката -ов/-ев и хронологията на българската родовоименна система. Годишник на Регионален исторически музей – Пловдив, 6, 175 – 179.

Суперанская, А. В. (1973). Общая теория имени собственного. Москва: Наука.

Топалов, Г. (1994). Кратка енциклопедия на родословията и фамилните имена на българите от Спасовски район, Добричко (1817 – 1992). Добрич: Людмил Бешков.

Топалов, Г. (2005). Речник на селищните наименования в Добричка област. Добрич: Матадор.

Топалов, Г. (2011). Речник на селищните наименования в Добричка област. 2. доп. и прераб. изд. Добрич: Матадор 74.

Хасан, Х. (2010а). За етимологията на няколко топонима от района на село Коноп (Кулфалар), област Търговище. Състояние и проблеми на българската ономастика. Т. 11. В. Търново: УИ Св. св. Кирил и Методий, 152–162.

Хасан, Х. (2010б). За етимологията на комонимите Кулфаллар и Коноп в светлината на една статия на Анастас Иширков. Научни трудове на Русенския университет „Ангел Кънчев“, серия 6.3 Езикознание и литературознание, т. 49, 36 – 40.

Хасан, Х. (2013). Етимология и класификация на хидроними от района на с. Коноп (Кулфалар), обл. Търговище. Състояние и проблеми на българската ономастика. Т. 13. В. Търново: УИ „Св. св. Кирил и Методий“, 243 – 266.

Якуб, Х. (2012). Някои предположения за преименуването на селищата в община Омуртаг през 1934 година. Състояние и проблеми на българската ономастика. Т. 12. В. Търново: УИ „Св. св. Кирил и Методий“, 280 – 314.

Słowiańska onomastyka. Encyklopedia. (2003). T. 2. Pod redakcją Ewy Rzetelskiej-Feleszko i Aleksandry Cieślikowej przy współudziale Jerzego Dumy. Warszawa-Kraków: Towarzystwo naukowe warszawskie.

REFERENCES

Adzhemlerski, S. (2012). Spravochnik na selishtnite imena vav Varnenska oblast. V. Tarnovo: Astarta.

Balkanski, T. & Tsankov, K. (2010). Entsiklopediya na balgarskata onomastika. V. Tarnovo: Faber.

Boyadzhiev, V. (1985). Koya reka e Luda Yana? Izvestiya na Balgarskoto geografsko druzhestvo, HHІІ (HHHІІ), 155 – 158.

Boyadzhiev, Veselin. (1996a). Geografski osobenosti na imennata sistema na naselenieto na glavnite selishta na Tsentralnoto Srednogorie. Onomastichno i etnolingvistichno prostranstvo na ezika. [Sbornik] V chest na prof. N. P. Kovachev. T. 1. V. Tarnovo: Znak’94, 71 – 76.

Boyadzhiev, V. (1996b). Ryadko izpolzvani (niskochestotni) lichni imena v Tsentralnoto Srednogorie ot vtorata polovina na XІX i nachalnite desetiletiya na XX vek. Onomastichno i etnolingvistichno prostranstvo na ezika. [Sbornik] V chest na prof. N. P. Kovachev. T. 1. V. Tarnovo: Znak’94, 77 – 82.

Boyadzhiev, V. (2009). Prinos kam toponimiyata na Streleshko. Priyateli za naukata. Sbornik v chest na prof. d.f.n. Todor Balkanski, posveten na negovata 65-godishnina. V. Tarnovo: Znak’94, 78 – 85.

Buchko, D. & Tkachova, N. (2012). Slovnik ukraïnsykoï onomastichnoï terminologiiï. Harkiv: Ranok-NT.

Bardarov, G. (2007). Proizhod i znachenie na imenata na selishtata ot Blagoevgradska oblast. Godishnik na Sofiyskiya universitet, Geologogeografski fakultet, № 2 – geografiya, t. 98, 191–201.

Demirev, V. (2013). Toponimiya i mestno znanie. Sastoyanie i problemi na balgarskata onomastika. T. 13. V. Tarnovo: UI Sv. sv. Kiril i Metodiy, 292 – 317.

Dechev, V. & Demirev, V. (2012). Toponimiyata na Slivenska okoliya (Materiali za balgarski toponimen rechnik). V. Tarnovo: Faber.

Dimitrov, D. (2009). Imenata na targovskite korabi po Zapadnoto Chernomorie prez HІV vek po danni ot notarialnite dokumenti na Antonio di Pontso (1360 – 1361). Shtrihi kam balgarskoto Srednovekovie. Izsledvaniya v pamet na prof. Nikolay Kochev. Sofiya: Institut po balkanistika, 203 – 218.

Dimitrova-Todorova, L. (2011). Sobstvenite imena v Balgariya (Izsledvaniya, analiz, problemi). Sofiya: Emas.

Doykov, V. (1959). Okolo proizhoda na imeto na grad Ruse. Dunavska pravda (Ruse), 296, 16 dek.

Doykov, V. (1984). Otgovaryame na vashi vaprosi. [Za imeto Ruschuk]. ABV, 11, 13 mart, s. 4.

Doykov, V. (1993). Seksaginta pristis – nay-staroto ime na Ruse. Ruse (Ruse), 72, 9 dek., s. 2.

Zayakov, N. (1982). Selishtnite imena vav Vidinski okrag. Izvestiya na muzeite v Severozapadna Balgariya, 7, 97 –1 25.

Zayakov, N. (2013). Mestnite imena v Kulsko. V. Tarnovo: Astarta.

Yordanov, Leonid. (1985 – 86). Silvonimite v Sofiysko. Sofiya, 1985, 6, s. 46; 7, 44–45; 8, s. 46; 9, 44–45; 10, 42–43; 11, s. 44; 12, 43–44; 1986, 1, s. 44.

Yordanov, L. (1999). Toponimiyata na Vitosha. Nauchnopopulyarno izsledvane na vitoshkite mestni imena. Sofiya: Direktsiya na NP „Vitosha“.

Yordanov, S. (2009). Sastoyanie i problemi na trakiyskata onomastika. Sastoyanie i problemi na balgarskata onomastika. T. 9. V. Tarnovo: IVIS, 106–169.

Yordanov, S. (2013). Za edin toponimichen prinos na balgarskiya arheolog ot cheshki proizhod Herman Shkorpil. [Za imeto Varna]. Sastoyanie i problemi na balgarskata onomastika. T. 13. V. Tarnovo: UI Sv. sv. Kiril i Metodiy, 318 – 363.

Kovachev, N. (1982). Balgarska onomastika. Spetskurs. V. Tarnovo: Velikotarnovski universitet.

Kovachev, N. (1987). Balgarska onomastika. Nauka za sobstvenite imena. [2. izd.]. Sofiya: Nauka i izkustvo.

Kryuchkov, Yu. (1977). Imena korabley – eto kniga istorii. Korablestroitely (Nikolaev), 35, 25 noyabrya.

Kryuchkov, Yu. S. (2002). Karonimika – nauka o nazvaniyah korabley. ІV Mikolaïvsyka oblasna kraєznavcha konferentsіya „Іstorіya. Etnografіya. Kulytura. Novі doslіdzhennya“. Mikolaїv: Atol, 274 – 276.

Kryuchkov, Yu. (2002b). Imena korabley – eto kniga istorii. Vecherniy Nikolaev (Nikolaev), 66, 13 iyunya, s. 4.

Osnoven sistem i terminologija na slovenskata onomastika. (1983). Osnovnaya sistema i terminologiya slavyanskoy onomastiki : Grundsystem und terminologie der slawischen onomastik. Skopje–Skopye–Skopje. Avtor ot Balgariya: Yordan Zaimov.

Patarchanov, P. (1996). Etnografski osobenosti na toponimiyata i antroponimiyata v Chepinskiya kray. Onomastichno i etnolingvistichno prostranstvo na ezika. [Sbornik] V chest na prof. N. P. Kovachev. T. 2. V. Tarnovo: Znak’94, 63 – 68.

Podolyskaya, N. V. (1978). Slovary russkoy onomasticheskoy terminologii. Moskva: Nauka.

Podolyskaya, N. V. (1988). Slovary russkoy onomasticheskoy terminologii. 2. izd., pererabotannoe i dopolnennoe. Moskva: Nauka.

Sukarev, V. (2009). Nastavkata -ov/-ev i hronologiyata na balgarskata rodovoimenna sistema. Godishnik na Regionalen istoricheski muzey-Plovdiv, 6, 175 – 179.

Superanskaya, A. V. (1973). Obshtaya teoriya imeni sobstvennogo. Moskva: Nauka.

Topalov, G. (1994). Kratka entsiklopediya na rodosloviyata i familnite imena na balgarite ot Spasovski rayon, Dobrichko (1817 – 1992). Dobrich: Lyudmil Beshkov.

Topalov, G. (2005). Rechnik na selishtnite naimenovaniya v Dobrichka oblast. Dobrich: Matador.

Topalov, G. (2011). Rechnik na selishtnite naimenovaniya v Dobrichka oblast. 2. dop. i prerab. izd. Dobrich: Matador 74.

Hasan, H. (2010a). Za etimologiyata na nyakolko toponima ot rayona na selo Konop (Kulfalar), oblast Targovishte. Sastoyanie i problemi na balgarskata onomastika. T. 11. V. Tarnovo: UI Sv. sv. Kiril i Metodiy, 152–162.

Hasan, H. (2010b). Za etimologiyata na komonimite Kulfallar i Konop v svetlinata na edna statiya na Anastas Ishirkov. Nauchni trudove na Rusenskiya universitet „Angel Kanchev“, seriya 6.3 Ezikoznanie i literaturoznanie, t. 49, 36 – 40.

Hasan, H. (2013). Etimologiya i klasifikatsiya na hidronimi ot rayona na s. Konop (Kulfallar), obl. Targovishte. Sastoyanie i problemi na balgarskata onomastika. T. 13. V. Tarnovo: UI Sv. sv. Kiril i Metodiy, 243 – 266.

Yakub, H. (2012). Nyakoi predpolozheniya za preimenuvaneto na selishtata v obshtina Omurtag prez 1934 godina. Sastoyanie i problemi na balgarskata onomastika. T. 12. V. Tarnovo: UI Sv. sv. Kiril i Metodiy, 280 – 314.

Słowiańska onomastyka. Encyklopedia. (2003). T. 2. Pod redakcją Ewy Rzetelskiej-Feleszko i Aleksandry Cieślikowej przy współudziale Jerzego Dumy. Warszawa-Kraków: Towarzystwo naukowe warszawskie.