2024/1, стр. 76 - 88

МУЗЕИ, КУЛТУРЕН ТУРИЗЪМ И КУЛТУРНО НАСЛЕДСТВО В БЪЛГАРИЯ ОТ СРЕДАТА ДО КРАЯ НА ХХ ВЕК. ОСНОВНИ МОМЕНТИ ОТ ИСТОРИЧЕСКОТО РАЗВИТИЕ И ПРОБЛЕМИ

Резюме:

Ключови думи:

В световен мащаб преди пандемията от COVID-19 културният туризъм обхваща около 39% от международните туристически пътувания. За културния туризъм, като оформен глобален отрасъл, може да се говори от 80-те години на ХХ век, но като явление, извън обстоятелството, че културните забележителности са обект на интерес и пътешествия още от времето на Античността, културният туризъм се заражда и развива покрай големите стопански и житейски промени след Втората световна война (Anonimous 2009, p. 19; Alexieva & Bokova 2013, pp. 51 – 60; Koprinarov 2016, р. 41; Richards 2018, р. 12; Petkov 2020, р. 11; Du Cros & McKercher 2020, p. 1).

Сред множеството дефиниции за предмета и спецификите на културния туризъм, както и в конкретни изследвания, неизменно водеща е взаимовръзката с културно-историческото наследство (Richards 1996; Kostov 2001, pp. 13 – 15; Koprinarov 2016, pp. 39 – 40; Stamov & Nikovska 2017, pp. 37 – 39; Petkov 2020, pp. 12 – 16; 18 – 22; Parusheva 2020, pp. 35 – 41; Du Cros & McKercher 2020, pp. 2 – 5). Най-многобройните институции, ангажирани с опазване и осигуряване на туристически достъп до културно наследство, навсякъде по света са музеите. Настоящата работа се основава на проучване на статистически показатели на музейните институции в България през втората половина на ХХ век, посредством което са установени основните закономерности и тенденции в развитието на свързания с културното наследство туризъм.

Проблемите пред изследване от този тип са следните: културният туризъм в България е проучен фрагментарно (Parusheva 2020, p. 24), изследванията по темата са насочени към съвременността – обзорите на историческото развитие през миналия век се свеждат в най-добрия случай до няколко изречения, а повечето специализирани издания са учебници. В обемната литература, посветена на музеите и музейната мрежа, туризмът рядко е акцент, изключенията потвърждават извода за фрагментарност. В България започва да се води туристическа статистика едва от 1966 г. (Vasilev & Kamenov 1971a, p. 103), но така и не достатъчно подробна до края на периода. Различните видове туризъм са извършвани от едни и същи хора при едни и същи пътувания, което нерядко затруднява регистрирането дори на приблизителни приходи и печалби. В случая с музеите това затруднение също важи, защото постъпленията от входни такси и сувенири могат да бъдат само индикатор за нивото на туристически интерес.

Осезаемото през втората половина на 50-те години на ХХ век преодоляване на сътресенията от Втората световна война води до нарастване на потреблението и свободното време. Българската икономика се нуждае от западна валута. Започват инвестициите в масов международен и вътрешен туризъм със значителен резултат през следващите две десетилетия (Ivanova 2018, pp. 29 – 31, 37 – 45, 109 – 115). От средата на ХХ век се наблюдава активизиране и в политиката по опазване и представяне на културното наследство. През 1949 г. музеите в страната са 701, през 1960 – 118, през 1975 г. – 181. Към края на 70-те години България заема пето място в света по среден брой посетители на един музей. През 1989 г. музеите са 217, през 1999 г. – 233. От 2000 г., когато са регистрирани 224 музея (Nedkov 2006, pр. 271, 272), започва тенденция към намаляване.

В хронологичен ред първата пресечна точка на политиката за опазване на културното наследство и туризма през началното десетилетие на разглеждания период е Постановление за обявяване на Несебър за музеен, туристически и курортен комплекс от национално и международно значение, 18 юли 1956 г. (Vasilev & Kamenov 1971a, p. 69). Това е четвърти поред правителствен документ за опазване на културното наследство в населено място (Nedkov 2006, p. 315), но първият, в който то се разглежда като туристически ресурс.

През следващите години нормативни документи липсват, няма и дейности за отбелязване. Положението се променя осезаемо от средата на 60-те години.

На 14 септември 1964 г. е публикувано Постановление за развитието на материалната база на Главното управление по туризма. В документ на „Държавна сигурност“ от същата година е поставен въпросът с увеличения брой чужденци в страната, като сред посещаваните обекти се споменават и музеите. На 10 февруари 1966 г. излиза Постановление за развитието на Велико Търново като исторически, културен и туристически град. За разлика от Постановлението за Несебър, този документ е значително по-подробен и основни акценти в него са културно-историческото наследство на града, неговото опазване и икономическо използване. На 21 януари 1967 г. е взето Решение № 24 на Министерския съвет „За отчуждаване и преустройство на старинни сгради – паметници на културата за нуждите на стопанския туризъм“. В утвърдения на 14 юли 1969 г. Правилник на Комитета по туризъм е вписано, че Комитетът „съвместно със заинтересуваните ведомства участва в реставрирането, съхраняването и използването на природните, исторически и културни паметници за нуждите на стопанския туризъм“ (Vasilev & Kamenov 1971a, pp. 15, 74 – 80, 82 – 84, 106; CDDAABCSSISBNA 2014, pp. 116 – 119).

През 1967 г. НРБ обявява безвизов режим за всички чужденци, посещаващи страната с цел туризъм (Vasilev & Kamenov 1971, p. 104). През същата година музеите в Софийска област имат 430 хил. посетители, от които 345 хил. се падат на копривщенските музеи, все по-привлекателен обект за вътрешния и международния туризъм (Kovacheva 1968, p. 22).

Разнообразна информация за нарастващото значение на културното наследство е отразена в периодичните издания на Комитета по туризъм: благоустрояват се исторически селища и места, изгражда се и се подновява пътна и туристическа инфраструктура. Започва провеждането на множество културни фестивали и празници, повечето от които съществуват и днес. След „Балкантурист“ Народните съвети набират най-много валутни приходи от туризъм, а културното наследство е основна туристическа атракция във вътрешността на страната, и особено в населените места. Дизайнът на българския павилион на Световното изложение в Монреал през 1967 г. по образци от възрожденската архитектура предизвиква голям интерес към страната. Директорът на „Балкантурист“ – Пловдив, изтъква заслугите на богатия събитиен календар, музейните експозиции и кипящия културен живот на града за привличане на вътрешни и външни туристи. Особено внимание се обръща на организирането на Празника на розата и Празника на лозаря. Из цялата страна се извършват археологически проучвания, реставрационни и консервационни работи. В чуждестранни издания отвъд и отсам Желязната завеса излизат отзиви за богатото историческо минало на България. Увеличава се броят на предлаганите атракции и маршрути. Издават се в големи тиражи различни рекламни материали. Само през 1971 и 1972 г. над 280 заглавия в 20 милиона общ тираж на всички европейски езици. За превръщането на Копривщица в национален архитектурно-исторически резерват е издадено специално постановление през 1971 г. „Балкантурист“ поема цялото туристическо обслужване в града. През тези години маслодайната роза се утвърждава като символ на страната.2 За развитието на селищата в Розовата долина и превръщането им в средища на национален и международен туризъм е публикувано специално Постановление на МС през 1974 г.3 В различни градове и окръзи се изготвят перспективни планове за развитието на туризма.4

„Балкантурист“ предлага посещения за чужденци на множество културно-исторически забележителности. Предпочитани дестинации са Рилският и Бачковският манастир, София, Пловдив, Габрово, Сливен, Толбухин, Велико Търново, връх Шипка, Мелник, Копривщица, Плевен, Враца, Казанлък. За вътрешния туризъм се разработват и предлагат десетки маршрути до 100-те национални обекта – инициатива, датираща от 1966 г. Все по-голямо значение се отдава на отбелязването на годишнини от исторически дати и събития.5

За голяма част от началното десетилетие на разглеждания тук период не се открива официална публикувана статистика за посещаемостта в музеите, а между появилата се от 1962 г. и данни в архивни документи и други издания често има противоречия.6 През 1965 г. във връзка с поредните стопански реформи в страната са въведени входни такси в българските музеи (Nedkov 2006, р. 253). Цените са символични. В музеите за комунистическата съпротива и тези за националноосвободителното движение входът остава свободен и се заплащат само беседите.7 Освен новите икономически механизми определено роля за промяната в политиката на достъп до музеите играе и вече видимото по онова време развитие на туризма.

До края на 80-те години понятието културен туризъм не се използва. От началото на 70-те години в изданията на КТ започва да се говори за маршрутно-познавателен туризъм. Дефиницията за него е: пътувания, при които интересът е насочен към опознаване на страната, хората и техния начин на живот, към историческите, археологическите и културните забележителности, обхващат почти всички възрастови групи и социални слоеве. Найголям интерес на чуждестранни туристи има към Плевен, Велико Търново, Пловдив, Копривщица, Жеравна, „Етъра“, Мелник, София и др. Конкретно посочени обекти са Рилският манастир, връх Шипка, Боянската църква, Църква при с. Иваново, Русенско (така е в текста – в единствено число), музеите в София, Пловдив и Варна.9

Възможностите на маршрутно-познавателния туризъм водят до обособяване през 1977 г. на Туристическия комплекс „Балкантурист – Маршрутни хотели“, разполагащ с 50% от общия план за капиталните вложения на предприятието майка – ДКТ „Балкантурист“. За 1977 г. комплекс „Маршрутни хотели“ е посрещнал и обслужил 477 066 чуждестранни туристи, 891 323 български граждани, изпълнил е плана за валутни приходи на 122%, плана за стокооборота на 102,4% и плана за печалбата 104,3%. Комплексът е реализирал 40% от валутните постъпления на ДКТ „Балкантурист“ от обмен на валута по второ направление (западна валута) и 33 % от плана за стокооборота. През 1978 г. към „Маршрутни хотели“ е предадена материалната база на „Балкантурист“ – София, което още повече разширява дейността му. В началото на 80-те години България привлича около половин процент от общия европейски потенциал за маршрутно-познавателен туризъм.10

В края на 70-те и началото на 80-те години българското културно наследство получава високо международно признание. През 1979 г. четири недвижими културни ценности стават част от Световния списък на ЮНЕСКО, а Пловдив получава Европейски златен медал за реставрирането на Стария град.11 През 1983 и 1985 г. обектите на ЮНЕСКО се увеличават с още три. Покрай серията юбилеи, свързани с Априлското въстание, Освободителната война, Освобождението, 1300-годишнината, възстановяването на Второто българско царство, Съединението и др., посещенията на музеи и паметни места нарастват. Доколкото може да се вярва на тогавашната официална статистика, през 1981 г. е достигнат впечатляващ максимум посещения. Между 1976 и 1987 г. годишният брой посетители в музеите не пада под 15 милиона.

Запазената информация за беседи и продадени билети показва, че действително през 80-те години посещаемостта е значителна. Например през 1982 г. пловдивската Дирекция „Културно-историческо наследство“ отчита приход от 123 хиляди лева от беседи и билети. Фонд „Работна заплата“ на Дирекцията за същата година е 227 799 лв. През 1984 г. в Пловдив посетителите с вход в Народния етнографски музей са 148 220, в Народния археологически музей – 111 281, в Природонаучния музей – 60 179, в Държавната художествена галерия – 43 466.12 През 1986 г. Археологическият музей получава приход над 36 хил. лв. от вход и сувенири. Приходите на Природонаучния музей са 21 хил. лв. Двете институции имат съответно 101 182 и 87 743 посетители. Общо през същата година музеите в Пловдивски окръг са посетени от 1 955 445 български и чуждестранни туристи, от които 691 723 с вход.13

Задълбочаващите се от средата на 80-те години икономически проблеми скоро се отразяват и на посещаемостта в музеите. Въпреки чувствителния спад последното десетилетие на ХХ век е същинското начало на развитието на културния туризъм в страната и краят на продължителната му предистория. Понятието културен туризъм се популяризира. Първите заглавия в периодични и самостоятелни издания, в които то се споменава, са от 1999 г.14 През същата година един лев е равен на една германска марка, или приблизително 0,5 от въведената тогава валута евро, а в страната влиза в сила териториално-административното деление на области, съвпадащи с окръзите от периода 1959 – 1987 г., което е валидно и днес. През 1999 г. най-високи приходи от посетители имат музеите в област София-град – 190 875 лв., и в област Габрово – 118 650 лв. Това са единствените области с приходи от музеи, изразени в шестцифрени числа. Следват Кюстендил – 98 454 лв., Шумен – 82 355 лв., Велико Търново – 77 891 лв., Бургас – 66 315 лв., Пловдив – 55 372 лв., Варна – 54 613 лв., Добрич – 49 440 лв. Останалите отстоят на големи разлики. Само Плевен, Стара Загора и София-област надхвърлят 20 хил. лв. Има области, в които музеите не могат да достигнат 1000 лв., в един случай – дори и 100 лв.15 Не може да не направят впечатление Габрово и Кюстендил, в които определено туризмът, свързан с културното наследство на местна почва, показва по-добри резултати от по-значими демографски, стопански и с по-голяма роля в българската история области като Шумен, Велико Търново, Бургас, Пловдив и Варна.

През 1989 г. приходите от посещения в българските музеи са 5% от бюджетните субсидии. През 1992 г. съотношението спада до 3,5%; през 1993 г. се повишава на 6 на сто; през 1994 – 7,65%; 1995 – 7,85%. През 1996 – 1998 г. процентите са значително по-високи – между 20 и 30, което вероятно се дължи на включване и на други приходоизточници, както и на по-високата инфлация през тези години. През 1999 г. процентът е 9,85, а с прибавяне на приходите от спонсорство, за каквото са дадени данни, надхвърля 13. Векът завършва с 21% собствени приходи за музеите, отново без да са посочени по видове.16 Съпоставката между България и съседните Югославия и Гърция установява немалко сходства въпреки различните политически и икономически модели. И в трите държави основната туристическа инфраструктура се изгражда през разглеждания период, което важи и за дейностите по опазване на културното наследство. Гърция е една от първите страни в световен мащаб, които развиват приоритетно културен туризъм и културното си наследство в тази връзка. Атина става първият град Европейска културна столица, а дългогодишният министър на културата Мелина Меркури е с водещ принос за стартирането на инициативата. Гърция е и първата държава, излъчила втори град за Европейска столица на културата – Солун. Броят на музеите и годишната им посещаемост (за разлика от българския случай основният критерий е платеният вход) в България и Гърция са съпоставими през 70-те и 80-те години, като към посетителите на музеите се добавят и археологическите комплекси на открито. В България политиките по реставрация на недвижими културни ценности започват по-рано, но в южната съседка те са по-ефективни. През 80-те години и последното десетилетие на века Гърция се възползва от програми и фондове на ЕС и прави значителни инвестиции в развитието на културен туризъм (Kalogeropoulou 1996; Grandits, Taylor 2010). По същото време и по същия повод се заговаря за културен туризъм и в България. Социално-икономическите и политическите условия са различни и съответно резултатите са по-скромни, но провеждането на Европейски месец на културата през лятото на 1999 г. в Пловдив убедително демонстрира потенциала на културния туризъм (Kostov 2001, pp. 114 – 116.).

Разпадането на Югославия и на режима в началото на 90-те години водят до бърза деидеологизация и депопуляризация на образа на диктатора Йосип Броз Тито. През 70-те години музеят в родното му село е посещаван от около половин милион души годишно. Те нарастват на милион и половина след смъртта му, за да спаднат под 10 хил. през 1991г. (Alempijević, Kelemen 2010, p. 141). Войната задълго слага край на развитието на културния туризъм в републиките, пряко засегнати от нея, или силно го затруднява в останалите. Според българската официална статистика в края на 80-те години Музеят на Георги Димитров в София е един от най-атрактивните в страната с над 300 хиляди посетители годишно, съизмерим с водещи тогава и днес обекти като Рилския манастир или „Етъра“,17 а трябва да се има предвид и съществуването на места за поклонение пред комунистическия вожд и извън музейната система, каквито са дом-паметникът в родното му село Ковачевци и особено мавзолеят, пред който до края на еднопартийното управление почти неизменно се редят опашки от хора. През 1990 г. посетителите в музея падат под 60 хиляди; за 1991 г. са

Идентичното положение в държавите от социалистическия лагер в Централна и Източна Европа създава сходства в позициите им за развиване на културен туризъм след разпадането на режимите, което се обяснява с отварянето в икономическо, политическо и културно отношение към Запада и стремежа към членство в Европейския съюз (Hughes, Allen 2005).

До края на 1989 г. музеите в България са част от идеологическия инструментариум на установеното след Втората световна война тоталитарно управление. Работата в тях е съпътствана от различни затруднения, за което има многобройни сведения дори в официалното издание „Музеи и паметници на културата“ на Комитета за култура.19 Въпреки това между 50-те и 90-те години на ХХ век е изградена основната част от материалната база на българския културен туризъм, която в голяма степен се ползва и сега.

Съгласно дефиницията на ИКОМ музеят е некомерсиална организация. Много малко са музеите, които могат да се самоиздържат, но музейната мрежа заедно с другите институции, предлагащи достъп до културно наследство, имат важна стопанска роля, защото създават и развиват заетост с приходи по цялата обслужваща верига (Kostov 2001, pp. 114 – 116.) – при всички положения значителни, макар да е трудно да бъдат установени с точност. Привличането на хора в музеите е свидетелство за ефективно действащ културен туризъм в дадено селище, община, област или държава.

Изградените между 50-те и края на 80-те ресурси са предпоставка за ново развитие, вече в реални пазарни условия, което е видно, че се случва в музеите дори през кризисното последно десетилетие на ХХ век. За да се затвърди и изведе на висок стандарт, отговарящ на даденостите на страната, са нужни инвестиции и реформи. Колкото и да е съмнителна статистиката от времето на НРБ, сигурните данни сочат, че тогава посещаемостта в музеите е значително по-висока от днешната, която все още не може трайно да надхвърли показателите от втората половина на 90-те години. Днес културният туризъм в България е на по-високо ниво и има по-важно фискално значение, отколкото преди четири десетилетия, основно заради по-добрата търговска и обслужваща инфраструктура, а музейната система все още не е адекватно реформирана, за да отговори на съвременните условия и възможности. Дефинирането и обяснението на причините за това са тема за друго изследване.

БЕЛЕЖКИ / NOTES

1. Статистически годишник на Народна Република България за 1956, І, 1957, с. 119 – 120.

2. И до днес песента „Една българска роза“ се радва на голяма популярност. През 1970 г., точно през указания период, тя печели наградата на музикалния фестивал „Златният Орфей“, провеждан в Слънчев бряг – една от витрините на българския международен туризъм. Две години по-рано написаното от поета Найден Вълчев стихотворение по повод Международния младежки фестивал, съставляващо текста, е отхвърлено от комисия на Съюза на българските писатели.

3. Бюлетин за туристическа информация (БТИ), І, февруари 1971, с. 14 – 15; БТИ, І, юли 1971, с. 3 – 23; БТИ, І, август, 1971, с. 2 – 5, 8 – 12; БТИ, І, декември 1971, с. 2 – 3, 10, 18 – 22; БТИ,ІІ,януари 1972, с. 1, 7 – 9, 14 – 18; БТИ,ІІ, февруари 1972, с. 13 – 14; БТИ,ІІ, март 1972, с. 10 – 11, 13, 17; БТИ, ІІ, ноември 1972, с. 9 – 10; БТИ, ІV, май 1974, с. 1 – 2, 4 – 6; Туристическа информация (ново заглавие – ТИ), VІ, юли – август 1976, с. 11 – 12; ТИ, VІ, декември 1976, с. 9 – 10.

4. БТИ, ІІ, май, 1972, с. 10 – 12; БТИ, І, юли 1971, с. 9 – 10; БТИ, ІІ, септември 1972, с. 5 – 9, 13 – 14; БТИ, ІІ, октомври 1972, с. 5 – 7; БТИ, ІІІ, февруари, 1973, с. 9 – 12; БТИ, ІV, ноември 1974, с. 11 – 12; ТИ, VІ, декември 1976, с. 13 – 14.

5. БТИ, ІІІ, януари, 1973, с. 1 – 2; БТИ, ІІІ, февруари, 1973, с. 5; БТИ, ІІІ, март 1973, с. 1 – 6, 8, 11 – 13; БТИ, ІІІ, април 1973, с. 1 – 7; БТИ, ІІІ, май 1973, с. 1-3, 5 – 6; БТИ, ІІІ, юли 1973, с. 11 – 12; БТИ, ІV, 1974, февруари с. 13 – 15.

6. Срв. например Nedkov 2006, p. 270 – 271 и Статистика на културата, ІІІ, 1966, с. 105, 113.

7. Информация от служители в пловдивските музеи през 70-те и 80-те години. През 1984 г. Музеят на възраждането и националноосвободителните борби в Пловдив отчита приход от 2250 лв. за 1723 беседи. През 1989 г. от 403 беседи са постъпили 239 лв. In: ф. 2285 оп. 1, а. е. 9, л. 58, 87. At: Държавен архив – Пловдив. През 80-те години с малки изключения годишната посещаемост на Музея е над 100 хиляди души. In: ф. 2285 оп. 1, а. е. 9, л. 9, 21, 31, 43, .58, 72, 74, 87, 99. At: ДA – Пловдив.

8. Източниците са, както следва: за 1952 г. Nedkov 2006, p. 247; 1956 – Raychev 1964, p. 1; 1958 – 1961 – Статистика на културата, І, с. 98 – 14; 1962 – 1965 – Статистика на културата, ІІІ, 1966, с. 105 – 115; 1966 – СК, ІV, 1967, с. 83 – 90; 1967 – СК, V, 1968, с. 89 – 96; 1968 – Култура (ново заглавие), VІ, 1969, с. 97 – 104; 1969 – 1970 – Култура, VІІ, 1971, с. 78 – 86; 1971 – Култура, VІІІ, 1972, с. 83; 1972 – Култура, ІХ, 1973, с. 86; 1973 – Култура, 1974, Х, с. 94; 1975 – Култура, ХІ, 1976, с. 76; 1976 – Култура, ХІІ, 1977, с. 84; 1977 – Култура, ХІІІ, 1978, с. 75; 1978 – Култура, ХІV, 1979, с. 76; 1979, Култура, ХV, 1980, с. 76; 1980 – Култура, ХVІ, 1981, с. 80; 1981 – Култура, ХVІІ, 1982, с. 94; 1982 – Култура, ХVІІІ, 1983, с. 101; 1983 – Култура, ХІХ, 1984, с. 101; 1984 – ХХ, с. 101; 1985 – Култура, ХХІ, 1987, с. 101; 1986 – Култура, ХХІІ, 1988, с. 101; 1987 – Култура, ХХІІІ, 1989, с. 80; 1988 – Култура, ХХІV, 1989, с. 90; 1989 – Култура, ХХV, 1990, с. 91; 1990 – Култура, ХХVІ, 1991, с. 51; 1991 – Култура, ХХVІІ, 1992, с. 52; 1992 – Култура, ХХVІІІ, 1993, с. 46; 1993 – Култура, ХХІХ, 1994, с. 50; 1994 – Култура, ХХХ, 1995, с. 50; 1995 – Култура, ХХХІ, 1996, с. 50; 1996 – Статистически годишник (СГ), V, 1997, с. 454; 1997 – СГ, VІ, 1998, с. 418; 1998 – СГ, VІІ, 1999, с. 429; 1999 – Култура, ХХХІІ, 2000, с. 65; 2000 – СГ, ІХ, 2001, с. 521.

9. БТИ, 1973, май, 1 – 2;БТИ, 1977, септември, с. 8 – 9; БТИ, 1979, април, с. 7 – 8.

10. БТИ, 1978, март, с. 12; БТИ, 1979, март, с. 8 – 10; Международен вътрешен и стопански туризъм, 1982, юли, с. 14.

11. Отечествен глас, ХХХVІ, 10530, 11 май 1979, с. 3.

12. In: ф. 2251, оп. 1, а. е. 4, л. 45, 52, 136. At: ДА – Пловдив.

13. In: ф. 2251, оп. 1, а. е. 5, л. 8, 30, 40. At: ДА – Пловдив.

14. Според проверка в библиотечната база данни „Кобис“ и служебната справочна система на Народната библиотека в Пловдив.

15. Култура, ХХХІІ, 2000, с. 68, 70, 72.

16. Култура, ХХV, 1990, с. 91; Култура, ХХVІІІ, 1993, с. 48; Култура, ХХІХ, 1994, с. 52;Култура, ХХХ, 1995, с. 52; Култура, ХХХІ, 1996, с. 52; СГ, V, 1997, с. 454; СГ, VІ, 1998, с. 418;СГ, VІІ, 1999, с. 429; Култура, ХХХІІ, 2000, с. 68; СГ, ІХ, 2001, с. 521. Изчисленията в проценти са мои.

17. Култура, ХХІV, 1989, с. 90, 92, 95, 96; Култура, ХХV, 1990, с.92, 97, 98. През тези години повече посетители от „Етъра“, Рилския манастир и НМ „Георги Димитров“ има единствено Националният парк музей „Шипка – Бузлуджа“.

18. Култура, ХХVІ, 1991, с. 52; 1991 – Култура, ХХVІІ, 1992, с. 52

19. Списанието излиза между 1963 и 1988 г. В него се води рубрика, озаглавена в различни години „Наши проблеми“ или „Обсъждаме проблема“.

ЛИТЕРАТУРА

АЛЕКСИЕВА, С. & БОКОВА, И., 2013. Туризъм и културно наследство. София: Издателство на Нов български университет. ISBN – 978-954-535-783-1.

ВАСИЛЕВ, В. & КАМЕНОВ, А. (съст.), 1971. Сборник международни договори по туризма. Т. 1. София: Комитет по туризма при МС на НРБ, 1971.

ВАСИЛЕВ, В. & КАМЕНОВ, A. (съст.), 1971a. Сборник документи във връзка с развитието на международния и вътрешен туризъм на Народна република България. Т. 2. София: Комитет по туризма при МС на НРБ, 1971.

ИВАНОВА, М., 2018. Туризъм под надзор. „Балкантурист“ – началото на международния и масов туризъм в България. София: Сиела. ISBN – 978-954-28-2748-1.

КОВАЧЕВА, М., 1968. Проблеми на музейното дело в Софийски окръг. Музеи и паметници на културата, т. 8, бр. 2, с. 21 – 23. ISSN – 0324-1793.

КРДОПБГДСРСБНА (Комисия за разкриване на документите и за обявяване на принадлежност на български граждани към „Държавна сигурност“ и разузнавателните служби на Българската народна армия), 2014. Държавна сигурност и туризмът. Документален сборник. София: КРДОПБГДСРСБНА. ISBN 978-954-2986-49-2.

КОПРИНАРОВ, Б., 2016. Културен туризъм. Състояние, предизвикателства, тенденции. Бургас: ФЛАТ – Бургас. ISBN - 978-619-7125-22-1.

КОСТОВ, Е., 2001. Културният туризъм. София: Университетско издателство Стопанство ISBN – 954-494-457-5.

НЕДКОВ, С., 2006. История на музейното дело в България. София: Агенция ЕВРОПРЕС. ISBN – 954-91144-8-1.

ПАРУШЕВА Т., 2020. Нова парадигма на културния туризъм в контекста на глобализацията. София: Издателство Авангард Прима. ISBN – 978-619-239-470-7.

ПЕТКОВ, В., 2020. Културен туризъм, туристи, дестинации в България. Шумен: Инкома. ISBN – 978-954-452-061-8.

РАЙЧЕВ, М., 1964. 20 години музейно дело. МПК, т. 4, бр. 3, с. 1 – 2. ISSN – 0324-1793.

СТАМОВ, СТ. & НИКОВСКА, KR., 2017. Културен туризъм. Стара Загора: Издателство КОТА. ISBN – 978-954-305-446-6.

ALEMPIJEVIĆ, N. S. & KELEMEN, P., 2010. Travelling to the Birthplace of “the Greatest Son of Yugoslav Nations”: The Construction of Kumrovec as a Political Tourism Destination. In: H. Grandits & K. Taylor (Eds.). Yugoslavia’s Sunny side. A History of Tourism in Socialism (1950s–1980s), pp. 141 – 169. Budapest – New York: Central European University Press. ISBN 978-9639776692.

ANONIMOUS, 2009. The Impact of culture on tourism, ISBN 9789264056480. Available from Internet library of Organisation for Economic Co-operation and Development (OECD): The Impact of Culture on Tourism | READ online (oecd-ilibrary.org). [Viewed 2023-10-7].

KALOGEROPOULOU, H., 1996. Cultural tourism in Greece. In: G. RICHARDS. (Ed.). Cultural tourism in Europe, pp. 183 – 195. Wallingford Oxon: CAB INTERNATIONAL, ISBN 0 85199 104 1.

HUGHES, H. & ALLEN, D., 2005. Cultural tourism in Central and Eastern Europe: the views of ‘induced image formation agents’. Tourism Management, vol. 26, no. 2, pp. 173 – 183.

RICHARDS, G., 1996 (Еd.). Cultural tourism in Europe. G. Wallingford Oxon: CAB INTERNATIONAL, ISBN 0 85199 104 1.

RICHARDS, G., 2018. Cultural tourism: A review of recent research and trends. Journal of Hospitality and Tourism Management, vol. 36, September 2018, pp. 12 – 21. Online ISSN: 1839-5260. [Viewed 5 October 2023]. Available from: https://pure.uvt.nl/ws/portalfiles/portal/31125027/ JHTM_Cultural_Tourism_Review.pdf.

GRANDITS, H. & TAYLOR, K., (Еds), 2010. Yugoslavia’s Sunny side. A History of Tourism in Socialism (1950s – 1980s). Budapest – New York: Central European University Press. ISBN 978-9639776692.

DU CROS, H. & MCKERCHER, B., 2020. Cultural tourism. Third edition. N. p. Routledge. ISBN 9780367229016.

REFERENCES

ALEKSIEVA, S. & BOKOVA, I., 2013. Turizam i kulturno nasledstvo. Sofia:

Izdatelstvo na Nov balgarski universitet. ISBN – 978-954-535-783-1.

[In Bulgarian].

ALEMPIJEVIĆ, N. S. & KELEMEN, P., 2010. Travelling to the Birthplace of “the Greatest Son of Yugoslav Nations”: The Construction of Kumrovec as a Political Tourism Destination. In: H. Grandits & K. Taylor (Eds.). Yugoslavia’s Sunny side. A History of Tourism in Socialism (1950s–1980s), pp. 141 – 169. Budapest – New York: Central European University Press. ISBN 9789639776692.

ANONIMOUS, 2009. The Impact of culture on tourism, ISBN 9789264056480. Available from Internet library of Organisation for Economic Co-operation and Development (OECD): The Impact of Culture on Tourism, READ online (oecd-ilibrary.org). [Viewed 2023-10-7].

CDDAABCSSISBNA (The Committee for disclosing the documents and announcing affiliation of Bulgarian citizens to the State Security and intelligence services of the Bulgarian National Army)., 2014. Darzhavna sigurnost i turizmat. Dokumentalen sbornik. Sofia: CDDAABCSSISBNA . ISBN 978-954-2986-49-2. [In Bulgarian].

DU CROS, H. & MCKERCHER, B., 2020. Cultural tourism. Third edition. N. p. Routledge. ISBN 9780367229016.

GRANDITS, H. & TAYLOR, K., (Еds.), 2010. Yugoslavia’s Sunny side. A History of Tourism in Socialism (1950s – 1980s). Budapest – New York: Central European University Press. ISBN 978-9639776692.

HUGHES, H. & ALLEN, D., 2005. Cultural tourism in Central and Eastern Europe: the views of ‘induced image formation agents’. Tourism Management, vol. 26, no. 2, pp. 173 – 183.

IVANOVA, M., 2018. Turizam pod nadzor. „Balkanturist“ – nachaloto na mezhdunarodnia i masov turizam v Bulgaria. Sofia: Ciela. ISBN – 978-95428-2748-1. [In Bulgarian].

KALOGEROPOULOU, H., 1996. Cultural tourism in Greece. In: G. RICHARDS. (Ed.). Cultural tourism in Europe, pp. 183 – 195. Wallingford Oxon: CAB INTERNATIONAL. ISBN 0 85199 104 1.

KOPRINAROV, B., 2016. Kulturen turizam. Sastoyanie, predizvikatelstva, tendentsii. Burgas: FLAT– Burgas. ISBN – 978-619-7125-22-1. [In Bulgarian].

KOSTOV, E., 2001. Kulturniyat turizam. Sofia: Universitetsko izdatelstvo Stopanstvo. ISBN - 954-494-457-5. [In Bulgarian].

KOVAChEVA, M., 1968. Problemi na muzeynoto delo v Sofiyski okrag. Muzei i pametnitsi na kulturata, vol. 8, no. 2, pp. 21 – 23. ISSN – 0324-1793.

NEDKOV, S., 2006. Istoria na muzeynoto delo v Bulgaria. Sofia: Agentsia EVROPRES. ISBN – 954-91144-8-1. [In Bulgarian].

PARUShEVA T., 2020. Nova paradigma na kulturnia turizam v konteksta na globalizatsiyata. Sofia: Izdatelstvo Avangard Prima. ISBN – 978-619-239470-7. [In Bulgarian].

PETKOV, V., 2020., Kulturen turizam, turisti, destinatsii v Bulgaria. Shumen: Inkoma. ISBN - 978-954-452-061-8.

RAYCHEV, M., 1964. 20 godini muzeyno delo. Muzei i pametnitsi na kulturata, vol. 4, no. 3, pp. 1 – 2. ISSN - 0324-1793.

RICHARDS, G., 1996 (Еd.). Cultural tourism in Europe. G. Wallingford Oxon: CAB INTERNATIONAL. ISBN 0 85199 104 1.

RICHARDS, G., 2018. Cultural tourism: A review of recent research and trends. Journal of Hospitality and Tourism Management, vol. 36, pp. 12 – 21. Online ISSN: 1839-5260. [Viewed 5 October 2023]. Available from: https://pure.uvt.nl/ws/portalfiles/portal/31125027/ JHTM_Cultural_Tourism_Review.pdf.

STAMOV, ST. & NIKOVSKA, K., 2017., Kulturen turizam. Stara Zagora: Izdatelstvo KOTA. ISBN 978-954-305-446-6.

VASILEV, V. & KAMENOV, A. (sast.), 1971. Sbornik mezhdunarodni dogovori po turizma. T. 1. Sofia: Komitet po turizma pri MS na NRB, 1971.

VASILEV, V. & KAMENOV, A. (sast.), 1971a. Sbornik dokumenti vav vrazka s razvitieto na mezhdunarodnia i vatreshen turizam na Narodna republika Bulgaria. T. 2. Sofia: Komitet po turizma pri MS na NRB, 1971.