2019/1, стр. 14 - 24

„ДА СЕ ЗНОЕТЪ“: СТАРОПЕЧАТНИТЕ КНИГИ В БИБЛИОТЕКАТА НА БИГОРСКИЯ МАНАСТИР „СВ. ЙОАН КРЪСТИТЕЛ“ И ПРИПИСКИТЕ В ТЯХ

Резюме: Статията разглежда старопечатната колекция на Бигорския манастир „Св. Йоан Кръстител“, която е слабо проучена в македонската и българската историография. Особен интерес представляват приписките, които свидетелстват за значимата роля, която имал манастирът през XVII – XIX в. Приписките по тях свидетелстват и за живота на обикновените хора, осъдени на „проклятието на сумарното“.

Ключови думи: old-printed books; Monastery of Saint Jovan Bigorski; monastic life

Извори за Бигорския манастир „Св. Йоан Предтеча“

„Манастирътъ св. Иванъ Бигоръ се намира всрѣдъ планинската областъ Рѣка, така наречена по рѣката Радика, която я прѣсича и която извира от сѣвероизточнитѣ склонове на планината Корабъ, а се влива подъ града Дебъръ на Черния Дринъ. Слѣдъ петь часа езда стига се въ манастиря, надвисналъ сѣкашъ надъ самата Радика – на стръмния ѝ брѣгъ отъ лѣво1) .“ По този начин един от първите изследователи на светата обител Любомир Милетич (1863 – 1937) решава да въведе читателя в пространството на манастира „Св. Йоан Предтеча“, за който колективната памет твърди, че е създаден от първия предстоятел на Охридската архиепископия Йоан Дебърски около 1020 г2) . Милетич описва и целите на своето пътуване до светата обител: „Една от главнитѣ цѣли на идването ми въ манастиря бѣше тъкмо любопитството ми да видя тая рѣдка художествена драгоцѣнностъ – иконостаса. Още по-важно бѣше за мен, да поизуча съдържанието на манастирската „Кондика“, за която се бѣхъ научилъ, че била староврѣмска и добрѣ спазена. (...) Останахъ въ манастиря три дена и прѣзъ туй врѣме, работейки усилено, успѣхъ да прѣпиша най-важното отъ кондиката и отъ другъ единъ ръкописъ, озаглавенъ „Великъ поменикъ“, въ който съвсѣмъ на кратко е разказана най-новата история на манастиря. Освѣнъ това подробно разгледахъ черквата, фотографирахъ иконостаса и други части отъ манастиря, прѣписахъ надписитѣ въ черквата и по манастирскитѣ сгради“3) .

Изброените от Милетич източници са често използвани и от следващите поколения изследователи на светата обител. Отделни историци, археолози, архивисти, богослови, социолози, антрополози и изкуствоведи проучват различни аспекти от историята на манастира и духовния живот в него. Голяма част от тях се основават в своите проучвания върху църковната живопис, запазените ктиторски надписи от католикона, „Кондиката“, „Поменика“ и колективната памет като основен вид извори за реконструиране на манастирската история4) . Не липсват и изследвания върху ръкописната традиция на светата обител, като например това на Георги Поп-Атанасов от 2015 г., където авторът разглежда няколко късносредновековни и възрожденски ръкописа5) , съхранявани в централния архив в Скопие. Към момента се оформя една голяма българска и македонска библиография по различни въпроси, свързани с Бигорския манастир, което създава невъзможността в един кратък текст като този да се откроят и анализират всички процеси, свързани със създаването и развитието на светата обител.

Голяма част от изворите за светата обител са изгубени завинаги заради избухналия пожар на 30 септември 2009 г., от който „единствено што остана беа камените манастирски sидини“6) . Скоро след това игуменът на светата обител архимандрит Партений с помощта на цялото братство възстановява манастира. Към духовния център се възстановява притокът на поклонници, идващи да се поклонят и помолят пред чудотворната икона на св. Йоан Кръстител, за която вярват, че е открита от Йоан Дебърски около 1020 г. Не спират и даровете, които миряните принасят на светата обител. Анализирайки няколко практики от различни български манастири, някои анализатори обобщават, че „от религиозна гледна точка всеки християнин, за да получи спасение на душата си, трябва да се поклони в свети места и да направи дарение“7) . Част от тези дарения са под формата на книги8) . Като пример в това отношение може да се посочи съхраняваният днес в Бигорската библиотека „Цветен триод“ от 1855 г., подарен на Бигорския метох „Св. Георги“ в с. Райчица от Богдан Зафировски. По този начин пред изследователите се откроява не само самият дарителски акт, но и фигурата на дарителя и неговото чувство за отговорност и мисия към християнската общност. Отделни приписки дават информация и за притежателите на богослужебните книги в различни исторически периоди: „Се(и Божественi(и служебникъ принадлэжи : К. Й. Григорiю . во с. Галищникъ“ (Чиновник. Москва. 1798, л. 5а, 6а, 6б, 7а, 8а); „Оваа книга е откупена од Васил Танаj коj jа има од 1937 год. а била од црквата св. Jован од с. Пасинки – Албаниjа а датира од 97 год. (?) Богдан Зафировски jа поклонува на манастирот Св. Горгиjа од с. Раjчица, Македониjа“ (Цветен триод. 1855, задна корица); „Да се зно’етъ †wввѧ кнга пе‘ндикостарь гокупиль папа а врамиа гроша мЃ число аѿкⰪ“ (Пендикостар, л. 1б); „Собствена книга на Иован Серафимовъ от с. Райчица – Дебарска окол. Македония. 1910 год. Браила“ (Emmanuel Protopopesce Pake. Nou Dictionaru Portativu. Bucuresci. 1870, л. 2б); „Свона игуман Серафим Сребрензеки после него останува манастирска своjина. “ (Месец Януари, Отдел Първи, дни 1 – 15, л. 1а); „Купех пꙋ §купи рапъ п(...)еiи( Ѳадо¸( , за сво¸( (...)им (...)нъ у Дечанъски( мнⷭтирь. Поклонъ (1790). Книга Требникъ Дечански Монаха Мойсей и Ѳеwдосие (...)йсам (...) слугамъ (...) осле.“ (Требник, л. 1а).

Освен големия брой нови български, македонски, сръбски и гръцки богословски, социологически, изкуствоведски и исторически книги, Бигорската библиотека съхранява и десетки старопечатни издания, които до този момент не са били обект на особен интерес от страна на изследователите. Чрез тях може да се открои трайното значение и ролята на манастира за населението в района. Тази статия не претендира за всеобхватност и изчерпателност, а цели да запознае читателите с някои интересни приписки от старопечатната сбирка на Бигорската книгохранителница и да открои отделните аспекти в тях9) . На този етап няма цялостен опис на старопечатните книги и поради това на места в това изследване не са цитирани сигнатури. Откъснати листове, овлажняването на хартията, задраскванията, използването на остарели и диалектни думи допълнително затрудняват разчитането на приписките.

Манастирски библиотеки и културни политики...

Старопечатната сбирка в Бигорската книгохранителница се формира на базата на дарени от отделни духовници или миряни книги и/или от такива, които бигорските монаси пренасят в манастира от отделни енорийски храмове в района. По съдържание старопечатните книги са богослужебни. Те са били нужни на духовниците за извършваните от тях свещенодействия в района.

Някои от старопечатните книги са пренесени от околните села (като например „Октоихът“ от храма в дебърското село Банище, пренесен в Бигорската обител през 2012 г.), други обаче са закупени или дарени за „общо прочитане и полза на братята“ (например „Камень Веры“ от 1839 и 1840 г.). Едни от първите запазени днес в библиотеката старопечатни книги са от началото на ХVІІІ в. Твърдението на македонския изследовател Чеда Марjановик, че през ХVІІІ в. в района на днешния Бигорски манастир има активен духовен живот и че „сегашната црква потекнува од ХVІІІ век“10) , се потвърждава от археологическите проучвания, по време на които са открити основите на т.нар. „южна църква“, датирана от археолозите през ХVІІІ в. 11) Колективната памет пък пази спомена за „мала црква, далеко во гората, каде се наогала од шуплив камен бигор“12) . Без значение дали въпросният храм, за който свидетелстват археологията и колективната памет (макар и с леки разминавания по отношение на неговата локация), е манастирски, или не, то за отслужването на полунощницата, утренята, литургиите, вечернята, повечерието и бденията е нужно наличие на богослужебна литература.

За целите на богослужението и извършваните треби снабдяването става с книги от едни от най-големите православни „издателски“ центрове на осемнадесетото и деветнадесетото столетие. Значително място в старопечатната сбирка на Бигорския манастир заемат руските богослужебни издания, които са най-разпространените печатни книги сред православните народи на Балканите през ХVІІІ и ХІХ в. Част от тях са печатани в Москва и в Санкт Петербург. Това се обяснява първо с оформянето на Русия като „покровителка на православието“; това е държавата, възприела ролята на „новия Рим“ след падането на Константинопол в ръцете на османците през 1453 г. Наред с това вече се виждат и надеждите на местното население на Балканите за „дядо Иван“, който се очаква да дойде от североизток13) . В своята книга „Български православни храмове през Възраждането“ Жана Пенчева акцентира върху ролята на Русия и атонските манастири, даряващи църковна утвар на някои обители на Балканите през периода на Възраждането14) . Пак там изследователката пише: „Подвижничеството между Русия и православния център Атон (манастира „Св. Пантелеймон“, Хилендар), както и междинното географско положение на българските земи обуславя присъствието на руски богослужебни книги“15) . На изследователите са известни няколко осъществени контакта между Зографския манастир и Руската империя в периода ХVІ – ХІХ в. Именно по този начин е възможно монасите от другите балкански манастири, пребиваващи за кратко на Атон, да създадат контакти с Русия чрез руските монаси. Чрез руските книги в пространството на манастирите може да бъде проследено и културното проникване на Русия на Балканския полуостров. През 1756 г. охридският архиепископ Дионисий моли руската императрица Елисавета да изпрати богослужебни книги за църквите и манастирите в неговия диоцез, понеже те се намират в „злоприскърбие, като нямат на какво да славят Бога на своя език“16) .

В библиотеката на Бигорския манастир днес се съхраняват няколко книги, издадени в границите на или в близки земи до територията на Австрийската империя (например Допълнителен требник, издаден в Сараево през 1746 г.). Не трябва да се забравя, че през разглеждания период Австрия представлява сериозна опасност за Османската империя заради проявения голям интерес към Балканите и опитите за достигане до Солун, Бяло море и Проливите17) . Между двете империи нараства идеологическата конфронтация: османците представят себе си като духовни предводители на „джихад“ (свещена война), а Хабсбургите – като защитници на respublica Christiana, в качеството си на каквито последните започват – особено след подписването на Карловицкия мир от 1699 г. – активна политика, насочена към балканските територии на османския султан18) .

В бигорската книгохранителница е малък броят на гръцките старопечатни книги. Охридският и Дебърският район са отдалечени от центъра на Константинополската патриаршия, а до 1767 г. местното население е в диоцеза на Охридската архиепископия. Наред с това се наблюдават и различни видове форми на конфронтация с гърцизирания патриаршески престол в Константинопол. В инструмент на тази борба се превръща и самото църковнославянско богослужение, противопоставящо се на „чистия език“ на гръцкото духовенство (катаревус) 19) . Прави впечатление и неголемият брой сръбски издания независимо от факта, че през 1837 г. бигорският игумен Арсений установява контакти с Княжество Сърбия, а княз Милош Обренович подпомага финансово светата обител20) .

Проклятието на сумарното...

Писаното слово преди ХІХ в. е възприемано като свещено, изхождайки от някои важни за християнството пасажи, залегнали в Стария и Новия завет: „И когато Бог престана да говори с Моисея на планината Синай, даде му две плочи на откровението, каменни плочи, написани с Божи пръст [подчертаният текст е мой – Кр. К.]“ (Изход 31:18); „В началото беше Словото, и Словото беше у Бога, и Бог беше Словото [подчертаният текст е мой – Кр. К.]“ (Йоан 1:1). Дотогава е разпространено вярването, че Бог пише посредством ръката на книжовниците. В преработката на Храбровото сказание „За буквите“ от ХІІІ в. е записано: „Но нека споменем от светите книги, каквото научихме, че всичко по рода си бива от Бога, а не от хората [подчертаният текст е мой – Кр. К.]“21) . Именно поради всичко това кражбата на книга (и то богослужебна) се възприемала за грях. Още в „Пространното житие на Ромил Видински“, написано от Григорий Доброписец, се чете: „И ако видите книги, лежащи там, все едно дали стопанинът на килията е там, или не, не вземайте да ги четете. Защото това е невъзпитаност и е противно на съвестта“22) . Подобно възприемане на книгата като свещена и на кражбата ѝ като грях вероятно е и причината в голяма част от приписките по старопечатните книги в Бигорската книгохранителница да се срещат различни проклятия към онзи, който посегне на Словото: „С·е Тр·wдъ · ко· да го Óкрадетъ да е проклѧтъ § Св вел·комꙋчен·ка Геwрг·ѧ побѣдосца · § тр·ста 18 —цы · п·ша Iwванче внꙋкъ попъ Ѳеwф·ловъ § гратъ скѧтѣ азъ см¸рен· Iегꙋмена Хар·то’нъ Арх·мадр·тъ Совс· Брат·ѧ“ (Триод, Бигорска библиотека).

До разглеждания период не всеки има достъп до книгите, нито пък може да разбере писаното слово. Това дава основание да се приеме, че приписките върху най-ранните съхранявани в манастира старопечатни книги са дело на използващите ги по време на богослужения или на различни треби духовници. През ХVІІІ в. обаче настъпва промяна на възприемането на Словото, което трябва да достигне до обикновените хора. Това намира най-ярко отражение в края на века чрез думите на поп Пунчо: „написахь книгꙋ с·ю на простаго язика ради прости людие“23) . Словото става достъпно за миряните. От този момент, в който обикновеният човек се изкуши да остави някакъв спомен за себе си и да покаже, че и той някога е живял в рамките на обособено пространство и време, словото вече губи своята сакралност и до известна степен се „профанизира“, навлизайки във всекидневието на отделните хора (напр. чорбаджи Йован от с. Галичник, К. И. Григорий от същото село, Васил Танай, Богдан Зафировски, „папа“ Аврам, Йован Серафимов от с. Райчица).

Духовниците, които оставят приписки по използваните от тях книги, избягват да дават много информация за себе си. Те са наясно, че „подвигът е таен и в монашеството личността никога не върви преди делата“24) . Духовниците се открояват със своята скромност, която на моменти преминава дори в самоунижение с наличието на епитети като „смирений“, „недостойний“ и т.н.

Приписките са важни и с това, че осветляват десетки човешки животи и съдби, иначе забравени от официалния наратив. Ако в Големия исторически разказ обикновените хора са осъдени на „проклятието на сумарното“25) , то чрез тези приписки те възкръсват, напомняйки, че и те все пак са живели някога. Говорейки за разказването на миналото чрез биографичния метод, италианският историк Арналдо Момиляно изтъква, че „биографията може да представи всевъзможни проблеми в рамките на ясно определени граници“26) . Между биографиите и приписките не може да бъде поставян знак за равенство, защото последните разкриват на изследователите една сравнително малка част от битието на индивида. Въпреки това чрез тях – подобно на (авто) биографиите – човекът говори за душевните си терзания, за надеждите си и дори за себе си (оставяйки информация чий син е; от кое населено място е родом; какъв сан има; с какви финансови възможности разполага, за да закупи дадена книга; какво е важно за него). По този начин – подобно на биографиите, за които пише Момиляно,– се разкриват различни особености от живота на самия индивид и неговото време, което позволява на изследователите да потърсят специфичното в откъслечните сведения за съществуването на отделния човек и да откроят личното (съ)преживяване в рамките на една обособена „микроструктура на обществото“, каквато представлява манастирът27) .

Пред изследователите се откроява един основен проблем: търсене на сведения за социалното битие на авторите на приписките, което може да се осъществи при прилагане на интердисциплинарния подход и във взаимодействие на историята с други науки, като антропологията, с нейните методи при изследването на културите на отделните общества.

Приписките разкриват социалната стратификация на обществото. От една страна, са епитропите (като например чорбаджи Йован от село Галичник), които имат финансовата възможност да си позволят да закупят епитропски тронове в близост до олтара, но и съзнанието и чувството за мисия да подпомагат набавянето на местните храмове и манастири с богослужебна литература:iw¡†ванъ. „Сiѧ ст҃аѧ ѻⷮ село. Гал кирь папа Бжⷭтвеннаѧ кна глаголемаѧ ѻⷨбщiкь. Я прилож¸† чорбачiа спасе(?) §цz\нiеи‘чни‘ станишовиѣь во нашь монастирь. ы икь. бг за родители еzоносни‘ и § ст\гѻzго и‘ ·(wкоаннаи‘ к(iеть кренанать . крьстила“ (Обща § теа ст служzо м свѣтиэсто да е проклеть ·oаннь. за своѧ дша ба. Пророк Единомъ, § тz нzi л.

1а, 2а, 2б, 3а, 4а, 5а, 6а, 7а, 8а, 9а, 10а, 11а, 12а, 13а, 14а, 15а, 16а, 17а, 18а, 19а, 20а, 21а, 22а, 23а, 24а, 25а, 26а, 27а, 28а, 29а, 30а, 31а, 32а, 33а).

От другата страна са представени обикновените хора, чиито сенки надничат от своеобразните поменици на кориците на требниците, за да напомнят, че и те някога са живели. Те са поискали да бъдат записани, за да може свещеникът по време на Света литургия да измоли от Бога здраве и душевно спасение на тях и на техния дом: „(...) зои‘на / (...) гео‘рг·а нико(...) / (...) мн‘лке та‘се / петка‘но никол’а / (...) хри‘сто ‹ома’ / (...) кости‘на гео‘рг·а / (...) никола кпра‘цw / (...) димитр·а кпрiа‘ко / (...) никола’ сир‘мо / (...) а'го‘лꙋ iwа‘нъ / (...) трайко кпра‘на / (...) воли(...) / (...) с iwа‘[нъ] наꙋлтана миха[илъ] (...) /№‘мъ / [п] етре нау[м] стан(...) / (...) иоанке лонко / (...) сплѧнъ [с]тефанъ звезда (...) стоѧнъ / (...) / (...) стойна iоанъ сотиръ / е[в]ста‹iа iwанó (...) / никола сотиръ наум(...) / кпрана анастасъ (...) ” (Ирмологий. Москва. 1759, гръб, предна корица); „Костандинъ Ни’кола / Кос’та Ко‘чо Ти‘ранъ / Нóш’о Гwргакїа На’ко / Тир’анъ“ (Ирмологий. Москва. 1759). Освен своите имена миряните искат да бъдат записани и имената на техните починали роднини, за които свещенослужителят трябва да се помоли за упокоение на душите им „в място светло, в място злачно, в място прохладно, където няма никаква болка, скръб и въздишка“: „Споменици оусопших / иванъ лисеро личерóлил / кóзманъ митр’о иаковъ нар / георгїа тод‘ор георе ма'кре / стоѧнъ иа‘ковъ цв‘ето коло / иванъ вл¶илко магдо лонiса / стоѧно милѧно иванъ паóно / неделко стоѧнъ ·wанъ секóл(...) / сидерó лгора костадинъ (...) / пантелеимонъ сографина сограф / с¶тон кóпо аврамъ ридлµ нов / слóш’о сперо стонъ пл·а михаил / стµонь ване дьспа спóшо михаил / (...) коста кóле мицо / цвет’ко ѧни велико пепчинь / а отдало про петър петканъ / филипъ ана саво ритъ великь / никола (...) / (...) михаил / георг·а димитрiа мара / анастасъ митръ зота / косто (...) тасе (...) “ (Ирмологий. Москва. 1759); „во вэчный животъ тэмже молюсѧ§ сегw маловременнаг аще кто прочитwа‘етъ с и непострѧннаг·ю дЃшеспасиw‘телную свэта преселихсѧ книгу да мѧ спомѧне в‘ бжтвенной л·тургiи“ (Триод, ХVІІІ в. л. 1б – 9а). За записването в помениците обаче съществували специални условия. Както уточнява Иванка Гергова в своето изследване на „Боянският поменик“: „Изрично право на помен имат владетелите и архиереите (без непременно да са свързани със съответния храм), ктиторите, освен това се записват лица, които са допринесли за храма с труд или дарение. Името на всеки християнин може да бъде записано, ако даде определена сума и бъде одобрен от игумена на манастира и манастирския събор28) “.

В същото време, приписките свидетелстват за надеждите на местното население. В тях се виждат отбелязани важни годишнини: например в един Миней, издаден през 1747 г. в Москва духовникът счита за нужно и важно да отбележи, че на 29 април 1857 г. е рождената дата на княз Сергей Александрович: „29 април . Рожденiе в кнѧзѧ сер‘гiа алеżа‘н“ (Миней. Москва. 1747, Биг. библ. №642, л. 168а). Вероятно това е свързано с надеждата на местното население, че дългоочакваното освобождение от чуждото владичество ще дойде благодарение на семейството на Александър ІІ.

Нерешените проблеми...

Бигорската библиотека е една съкровищница, която може да разкрие пред новото поколение изследователи мястото на малкия човек в големите исторически процеси именно чрез приписките в старопечатните книги. Чрез съхраняваните книги се разкриват свързаните с т.нар. „Източен въпрос“ проблеми, касаещи намесата на Великите сили във вътрешнополитическия живот на Османската империя и нейното отражение в живота на обикновения човек, подхранвайки неговите очаквания за политическа еманципация и неговата надежда, че един ден ще се отърве от „проклятието на сумарното“.

Приписките ни дават сведения и за чувството за принадлежност към дадена общност на отделните индивиди от този ареал, за тяхната „етническа идентичност“29) и за спецификата на този културен ареал през осемнадесетото и деветнадесетото столетие. За това помагат и запазените имена в помениците. Още Милетич, обръщайки внимание на личните имена в „кондиката“, пише: „Собственитѣ имена, понеже принадлежать всецѣло на мѣстното население отъ Дебърско, сѫ интересни, както ония, които сѫ общобългарски, извѣстни навредъ по България, сѫщо тъй и немалко други, употрѣбявани главно въ тая най-далечна българска область, запазени отъ старобългарско врѣме, или пъкъ заимствувани от най-близката чузда срѣда. И фонетичната форма на имената не е безъ значение“30) . Изследователите трябва обаче да вземат предвид също мултиетническото и мултикултурното разнообразие на района в различните исторически периоди, изразено чрез присъствието на ромеи, сърби, албанци („арнаути“), българи, османци, македонци. Тази специфика се проследява и чрез приписките: например една приписка в „Миней“ (Биг. библ. инв. №16) свидетелства за установяването на сръбския режим във Вардарска Македония31) .

Интересни въпроси също представляват и тези за открояването на отделните „географии“ на основата на приписките. Чрез тях може да се проследят „контактните зони“ на светата обител с други манастири, институции и обществени фигури в съответния период (напр. със Зографския манастир, с Лесновския манастир и т.н.): „Книгу Називаемою: Камень вэры, усеруствую Святому Монастырю Дебрекому, коего храмъ во имя Честнаго Претечи Крестителя Jоанна на общее прочитаванiе и въ пользу братьевъ – Маiя 9 ти дня 1842 . Года – от еромонаха Манасiя Атонско Зуграфскiи“ (Камень Веры, ч. ІІІ, Санкт-Петербург, 1840 г., л. 1б), „Книгу Назьеваемую Камено‘ вэры усердствую святому монастирю Дебрскому което храмъ во имя Честнаго Претечи Крестителя Jоанна на общее прочитиванiе и въ пользу братьевъ, маiя 9и дня 1843 Года отъ Еромонаха Манасiя Атонскаго Зугравскиi“ (Камень Веры, ч. ІІ, Санкт-Петербург, 1839 г., гръб, предна корица).

В същото време, би трябвало да се потърси и контекстът на създаването на отделните контакти, взимайки предвид всички известни извори (като напр. писмото на бигорския игумен Арсений до проигумена на Зографския манастир Иларион от 1834 г.; множеството контакти на местното население със светогорския славянобългарски манастир и дори приемането на малка схима от хора от района, какъвто е примерът с Павел Василков Тризловски през 1842 г.). Освен това чрез приписките би било възможно да се допълни представата за контактите на местното население със заобикалящия го свят и дòсега му с новите идеи, допълвайки известието на Йордан Константинов от 1859 г., че „дебърските българи работеха в Цариград, Солун, Серес, Кавала, Драма“32) . В пространството на изброените важни имперски центрове се създава видимо добра възможност за осъществяване на контакти с други общности.

По този начин пред изследователите се оформя един кръг от нерешени на този етап въпроси, изискващи нов поглед към контекста на създаване на самите приписки и към отделните човешки съдби, за които те свидетелстват... Или както започва приписката в съхранявания в Бигорската библиотека Пендикостар: „Да се зно’етъ...“! (л. 1б) И те някога живяха...

NOTES/ БЕЛЕЖКИ

1. Милетичъ, Л. (1918). Исторически и художествени паметници въ манастира Св. Иванъ Бигоръ. София, с. 1.

2. Грозданов, Цв. (1994). Свети Jован Бигорски во историjата на културата и уметноста на Македониjа – В: Манастир „Свети Jован Бигорски“ / ред. Илиевски, П. Хр., Кр. Томовски, Цв. Грозданов. Скопjе, с. 14.

3. Милетичъ, Л. Цит. съч., с. 5 – 6.

3. Вж Илиевски, Х., Томовски, Кр. & Грозданов, Цв. (ред.). (2015). Бигорски манастир: 20 години возобновено монаштво. Бигорски манастир; Манастир „Свети Jован Бигорски“. Скопjе. 1994; Jеромонах Доситеj (Талески). Дипломска работа „Игумените на Бигорскиот манастир „Свети Jован Крстител“. Скопjе. 2010 (науч. ред. проф. д-р Александар Траjановски) и т. н.

4. Поп-Атанасов, Г. (2015). Ракописната традициjа на Бигорскиот манастир „Св. Jован Крстител“ – В: Бигорски манастир: 20 години возобновено монаштво. Бигорски манастир, с. 368 – 378.

5. Архитектура. Бигорски манастир. <https://bigorski.org.mk/za-manastirot/ arhitektura/>; Вж също Изгоря манастирът „Свети Йоан Бигорски“ в Македония, <http://bnr.bg/post/100012927/izgorya-manastiryt-sveti-ioan-bigorskiv-makedoniya>, 16.10.2009.

6. Пенчева, Ж. (2015). Дисертация. Българските православни храмове през Възраждането. Благоевград, с. 391.

7. Дори и в наскоро излезли исторически и социологически изследвания могат да бъдат видени подписите на авторите, придружени с текст за подаряване на екземпляр от книгата им на Бигорската манастирска библиотека и /или на игумена архимандрит Партений.

8. По въпроса за възрожденските приписки е писано доста. Вж Кирилова, Р. (2013). Приписки в българските старопечатни книги: 1806 – 1878. София; Иванова, Св. (2014). Приписки в българските старопечатни книги // Библиотека: Списание за библиотечна теория и практика, 21/6, с. 81 – 90; Манолова-Николова, Н. (1999). Приписки и микроистория // Историческо бъдеще, 1 – 2, с. 214 – 225.

9. Цит. по Николовски, А. (1994). Проучвања и археолошки испитувања на манастирската црква – В: Манастир „Свети Jован Бигорски“. Скопjе, с. 91.

10. Пак там, с. 87.

11. Пак там, с. 91.

12. За връзките на Русия с балканските държави вж. Мантран, Р. (1999). Началото на Източния въпрос (1774 – 1839) – В: История на Османската империя / ред. Мантран, Р. София, с. 433 – 471; Русия, Атон и Рилският манастир (ХІ – началото на ХХ в.): сборник документи (2016). Съст., прев. и комент. Николов, А. София; Стоянов, Ив. (2010). История на Българското възраждане. Велико Търново.; и др.

13. Пенчева, Ж. (2015). Български православни храмове през Възраждането. Велико Търново, с. 204.

14. Пак там, с. 247.

15. Снегаров, Ив. (1946). Кратка история на съвременните православни църкви (Българска, Руска и Сръбски). Т. ІІ. София, с. 42.

16. За отношенията между Хабсбургската и Османската империя виж Първев, Ив. (1997). Балканите между две империи: Хабсбургската монархия и Османската държава (1683 – 1739). София.

17. Баръмова, М. (2014). Преводът като израз на могъщество. Хабсбургскоосманските отношения и техните „транслационни схеми“, ХVІ – ХVІІІ в. – В: Realia Byzantino-Balcanica: Сборник в чест на 60-годишнината на професор Христо Матанов. София, с. 555.

18. Венщейн, Ж. (1999). Балканските провинции – В: История на Османската империя / ред. Мантран, Р. София, с. 312

19. Jеромонах Доситеj Талески (2015). Игумените на Бигорскиот манастир „Свети Jован Крстител“ – В: Бигорски манастир: 20 години возобновено монаштво. Бигорски манастир, с. 347

20. Божилов, И. & Кожухаров, С. (ред.). (1987). Българската литература и книжнина през ХІІІ век. София, с. 172.

21. Иванова, Кл. (съст.) (1986). Стара българска литература. Т. ІV. Житиеписни творби. София, с. 486.

22. Поппунчов сборник, л. ІІІб, Сигнатура: НБКМ 693.

23. Друмева, В. (2006). Монашеството по българските земи: кратко изследване въз основа на исторически и археологически проучвания. Славянобългарски манастир „Св. Вмчк Георги Зограф“, с. 124.

24. Вж Ристович, М. (2013). Обикновени хора: приноси към историята. Благоевград, с. 9, 12.

25. Цитира се по Леви, Дж. (2008). Упражнения по микроистория. София, с. 51 – 52.

26. Вж също Маркова, М. (2014). Религиозност и локална култура – В: Realia Byzantino-Balcanica: Сборник в чест на 60-годишнината на професор Христо Матанов. София, с. 647; Вж. също и Божилов, Ив. (1983). Цар Симеон Велики (893 – 927): Златният век на Средновековна България. София, с. 76.

27. Гергова, Ив.( 2011). Боянският поменик като свидетелство за историята на храма – В: Боянската църква между Изтока и Запада в изкуството на християнска Европа / ред. Пенкова, Б. София, с. 45.

28. See Smith, A. D. (2000). The Nation in History: Historiographical Debates about Ethnicity and Nationalism. Hanover, p. 62, 64 – 77, quoted in Sophoulis, P. Incorporating the Other: Shaping the Identity of the Christian Community in Early Medieval Bulgaria // Cyrillomethodianum: Studies on the History of Greek-Slavic Relations. XX (2015), p. 63.

30. Милетичъ, Л. Цит. съч., с. 22.

31. По същия въпрос вж. Милетичъ, Л. Цит. съч., с. 4

32. Константинов, Й. Х. Статистическо описание на Дебърска река в Стара България // Цариградски вестник, 412 (1.1.1859), с. 4.