2016/2, стр. 127 - 137

АПРИОРНОТО ВЪВ ФИЛОСОФИЯ НА РЕЛИГИЯТА: РАННИЯТ РУДОЛФ ОТО

Резюме:

Ключови думи:

Резюме. Търсенето на априорен принцип в религията e особено активно в Немското просвещение, а Имануел Кант е един от първите, който полага усилия да обоснове религията като естествена религия (religia naturalis). След Кант въпросът за априорния статут на религиозното се обсъжда от Якоб Фриз, Ернст Трьолч, Рудолф Ото и др. Основната ни теза е, че в съчинението на Ото „Религиозната философия на Кант и Фриз“ (1909) идеята за религиозното a priori на ранния Ото е формирана върху основата на философията на Якоб Фриз и Вилхелм де Вете, докато в „Святото“ Ото се позовава почти изцяло на Кант, особено на неговите епистемологически и естетически идеи.

Keywords: a priori, numinous, Rudolf Otto, Immanuel Kant

Въпросът за статута на априорното във философия на религията ни препраща към първия опит за такава философия, различна от философската теология, а именно съчинението на Кант „Религията в границите на самия разум“. В това съчинение Кант дефинира религията като морално състояние на съзнанието и следване на всички човешки морални задължениякато Божествени заповеди. Естествената религия е дадена a priori в човешкия разум, а нейните исторически въплъщения – a posteriori. Историческите религии са средство за достигане до априорно зададената морална религия, която е цел на човешкото развитие в постигането на висшия идеал – Царството Божие, разбрано като морално съвършенство на човека.1)

Тезата на Кант за морално обусловената религия е остро критикувана от Фридрих Шлайермахер в неговите „Речи за религията“. Според него религията няма общо нито с метафизиката, нито с морала, тя е съзерцание на Универсума и като такава е над всички теологически доктрини, основани върху различните исторически религии. Възгледът, че свещеното първоначално няма нищо общо с морала, е възобновен с голяма сила от Рудолф Ото, автор на „Святото“ (Das Heilige)2) – съчинение, придобило голяма популярност в Западна Европа и Америка в началото на ХХ век. За да разграничи религията от морала, Ото формулира термина „нуминозно“, като специфично измерение на религията. По-нататък в комплексната категория „свято“ е налице и морално a priori, което е резултат от схематизирането на ирационалното в рационално.

Във формулирането на святото, като категория a priori, в „Святото“ върху Ото оказват влияние най-вече Кант, Шлайермахер, Якоб Фризи Ернст Трьолч. Тук ще акцентираме най-вече върху възгледите на Ото за априорното, отразени в съчинението му „Религиозната философия на Кант и Фриз“. Основната ни теза е, че в това съчинение идеята за религиозното a priori на ранния Ото е формирана на базата на философията на Якоб Фриз и Вилхелмде Вете, докато в „Идеята за святото“ Ото се позовава почти изцяло на Кант, особено на неговите епистемологически и естетически идеи.

Кант и теологията

В края на живота си Кант започва да работи върху завършека, както сам го нарича, на трансценденталната философия, но не успява да завърши последното си съчинение и до нас са стигнали само отделни записки, обединени впоследствие под заглавието „Opuspostumum“. Според Кант трансценденталната философия е въплъщение на принципите на разума3), а „…принципът, който осъществява прехода към завършването є, е този на трансценденталната теология в двата въпроса: 1. Що е Бог? 2. Съществува ли Бог?“4). Същевременно трансценденталната философия не ни дава познание или ръководство за битието на Бога, защото „това понятие е преизобилно“. Нещо повече: „Философията не е формалното на чистия разум от понятие, а материалното на идеите (за Бога, за света и за човешката душа)“5).

От друга страна, Кант определя трансценденталната философия като „учението за Бога и за света“. Освен това редом до нея или над нея е възможно да съществува и една трансцендентна философия. Самият Бог е определен като един и свет.6) Той е най-съвършеното Разумно същество, Личност с напълно свободно изволение и е най-висшият обект на морално-практическия разум7). Бог е и най-висшата същност и най-висшето благо8), „една единна и могъща същност“.9) Докато в „Критика на чистия разум“ Бог е дефиниран като идея, осигуряваща единството на системата на разума, тук неговата екзистенция, като съвършено същество и личност, е несъмнена. „Висшата същност съществува: тя е тази, която знае всичко. Тя е тази, която желае цялото благо.“10) Предикатът на личностността може да бъде отнесен едновременно и към Бога, и към човека. Принципът на корелацията, въведен от П. Тилих, е налице и при късния Кант.11)

Във връзка с влиянието на Кант върху теологията, Джон Коб разглежда философията на Кант като аргумент за религиозното a priori. Според него възгледът, че пространството, времето и причинността са априорни структури, може да бъде използван и в теологията, приложени към Божественото.12)

За Кант както разумът с неговите способности, така и религията също се нуждае от трансцендентална рефлексия. В съчинението му „Религията в границите на самия разум“, носещо първоначално заглавие „Философско учение за религията“13), религиите се класифицират на два типа – като религии на култа (на обредното богослужение) и морални религии (на добрия начин на живот). За Кант моралната религия е положена в „…съзнателността на сърцето за съблюдаване на всички човешки задължения като Божествени заповеди”14). „Чиста вяра“ е вярата на разума, която е заложена a priori в разума – тя контрастира на т.нар. историческа вяра, основаваща се на различни исторически факти. Божията воля може да бъде позната от всеки човек чрез априорни основания на разума.15)

Религиозното a priori у Ернст Трьолч

Със сигурност в развитието на възгледа за автономното религиозно a priori влияние върху Ото оказва Ернст Трьолч – протестантски философ на религията, чиято работа е синтез между школата на Албрехт Ричл, концепцията на Макс Вебер за социология на религията и Баденската неокантианска школа. През 1895 г. Трьолч определя религията като автономна сфера на живота, която се развива от собствената си мощ. През 1905 г. идеята на Трьолч за автономията на религията започва да се разбира през следване на Кантовата традиция и Трьолч се опитва да аргументира, че елементите на универсалност и необходимост в религията могат да се изложат само в термините на едно религиозно a priori.

Трьолч, както и Ото, също апелира към създаването на наука за религията, насочена към анализ на религиозното съзнание като уникален аспект на творческото човешко съзнание.16) Трьолч допълва Кантовата критическа философия с „критика“ на религиозното съзнание, чиято задача е да запълни празнината, оставена от Кант, който не признава автономията на религията, подобно на логическия, естетическия и моралния опит. За създаването на наука за религията е необходимо емпирично, психологическо и историческо разбиране за религията, подкрепа за което Трьолч намира у Шлайермахер и У. Джеймс.

Трьолч настоява за въвеждането на религиозно a prioi (като необходимост), подобно на Кантовите логическо, морално и естетическо a priori. Чрез този априорен принцип се преодолява субективизмът и се установява универсалната валидност на религиозното познание. И това трябва да бъде само формален рационализъм в религията. Религиозното a priori, като рационално a priori, не означава подчиняването на религиозната вяра на теоретическия разум, но гарантира независимостта на религията.17) Според Трьолч, ако трябва да бъде постигната такава „гаранция“ в религията, това може да се осъществи посредством критическия рационализъм и трябва да се върнем от У. Джеймс към Кант. Оттук въпросът как е възможна религията се третира от гледна точка на Кантовите предпоставки: какво е априорното условие за религиозния опит, или с други думи: как религията е възможна a priori. Но установяването на религиозно a priori всеоще не означава познание за религията. За религиозното познание трябва да е налице интуиция или религиозна чувствителност.18)

Методът на Трьолч не е теологически рационализъм, но критика, замислена да бъде осъществена чрез синтез на емпиризъм и рационализъм; т.е. формален рационализъм, при който религиозното a priori присъства в най-елементарния религиозен опит, придавайки му рационална необходимост. Така се получава хармония на априорното с действителното, на универсалното с уникалното. Според Трьолч една четвърта критика трябва да се изправи пред проблема на философия на религията: какви са априорните условия за възможността на религиозния опит. Дъглас Макинтош много правилно отбелязва, че следвайки в метода си процедурата на Кант от първата критика, все пак е очевидно, че религиозното a priori няма нищо общо с пространство, време, причинност и прочие категории, а по-скоро се родее с етическото и естетическото a priori. И освен това Трьолч не казва какво точно е религиозното a priori.19) Същата теза споделя и Робърт Дейвидсън, според когото Трьолч никога не е успял да определи със сигурност спецификата на това религиозно a priori.20)

Първоначално Ото е един от привържениците на религиозното a priori, особено по време на вдъхновението си по философията на Якоб Фриз. Според Дейвидсън „Неговото собствено късно тълкуване на святото, като априорна религиозна категория на смисъл и ценност, ясно показва влиянието на Трьолч. Има, разбира се, важни модификации в теорията на Ото, различаващи се както от теологията на Ричл, така и от философията на Фриз; но извън всякакво съмнение Ото взима идеята си за религиозното a priori първоначално от Трьолч. В големия си интерес към явленията на мистицизма, в своя историко-психологически подход към теологията, а дори и в полу-Кантовия философски идеализъм, който той най-накрая приема, влиянието на Трьолч също е очевидно“21).

Според Дейвидсън Трьолч правилно подчeртава разграничението, което самият Кант прави между априорните категории на теоретичния разсъдък и априорни категории на смисъл и ценност. В тази връзка „Признаването на Ото, че религиозното a priori се състои главно в сферата на ценността и едва на второ място то е епистемологическа норма, не само предоставя солидна интерпретация на религията, но и развитие на моралната и естетическата философия на Кант“22). Това отличава Ото от Трьолч – последният не идентифицира с такава яснота и точност религиозното a priori, както Ото, за когото такова е самото свято. Ото установява тази независима категория, редом до претенцията за морална и естетическа такава, с което всъщност развива смисъла на априорното, което не е направено в по-късните критики на Кант.23)

Но в съчинението си „Религиозната философия на Кант и Фриз“ (1909) Ото ревизира отношението си към Трьолч и неговото „религиозно a priori“ и се обръща предимно към Фриз. Според Ансгар Паус априорното при Трьолч остава безплодно и без специфично съдържание, защото се изгубва в множеството му разработки върху исторически и социологически аспекти на религията.24) В противоположност на Трьолч при Ото религиозното a priori намира своето конкретно приложение върху ирационалните моменти и рационални идеи на религията и религиозното съзнание, опирайки се предимно на метода на Кант и Фриз. Но и Трьолч в определен смисъл се стреми тук към същото, към което и Ото: религиозното a priori да бъде само условие на действителната религия, а не неин заместител. И Трьолч, и Ото признават едно религиозно a priori, което е независимo от метафизичните, моралните и естетическите преценки.25)

Самият Трьолч по-късно критикува определянето на святото като категория a priori от страна на Ото. Трьолч не приема, че използваният от Ото термин a priori е изведен от Кант. Според Трьолч, докато В. Винделбанд следва неокантианската теория, при която се търси основание за валидността на религиозните идеи, според него Ото следва неофрезианската „антропологическа критика“, която е психологически анализ, и от тази позиция се опитва да отговори на епистемологичните въпроси. Според Трьолч ядрото в работата на Ото е именно психологическият анализ, който разчита на интуицията. Поради това тя трябва да попадне под рубриката психология на религията с допълнения от епистемологията. Трьолч е съгласен с прилагането на термина a priori към numen като нередуцируем, независим и спонтанен, но според него този термин няма връзка с Кантовото a priori. Според Трьолч Ото трябва да разграничи какво е психологическо и какво – епистемологическо в неговата употреба на „a priori“.26)

Априорното в „Религиозната философия на Кант и Фриз“

През 1909 г. Ото пише съчинението „Религиозната философия на Кант и Фриз“. Още в началото той обосновава необходимостта от рационална философия на религията. В този смисъл, философията на религията има малко общо с поетичния възторг, с което Ото директно критикува Шлайермахер.27) Всъщност обосновката на святото като категория a priori в по-късното му съчинение „Идеята за святото“ има предвид обсъжданите идеи в тази по-ранна творба, а именно, че всички исторически (религиозни) доктрини трябва да бъдат базирани на нещо устойчиво в човешкия ум, на едно априорно. Ото тук реконструира критическата философия на Кант и твърди, че решението на проблема с рационалното и екперименталното се корени в критиката на разума и откриването на априорното познание, а именно, че първите принципи на науката за природата, „чистото знание за природата“ се основават на чистия разум. Чрез реконструкцията на критическия метод Ото експлицитно се придържа към рационализма. Тук той дава пример с математиката, която, като царица на науките, е възможна само посредствомума, т.е. непосредствено от ума и независимо от опита.28) В това отношение, въпреки съпротивата на Просвещението срещу „позитивната религия“, Ото намира в него ценната идея, че валидността на религиозната истина не може да зависи от църковната традиция и писанията, а трябва да се основава на принцип в същността на човека.29)

Според Ото в епохата, в която той твори, има подчертан стремеж към въвеждането във философия на религията на едно религиозно a priori, обаче то е поставено редом до всички „естествени“ категории и равно на тях в независимост, валидност и значение.30) Това всъщност е позиция на Фриз, с която в „Идеята за святото“ Ото не е съгласен, настоявайки за автономната ценност на религията и религиозното познание. Свръхнатурализмът и историческият метод са безсилни да доставят критерий за истинност в религията, поради което трябва да се потърси едно религиозно a priori.31)

Без да го експлицира отчетливо, за Ото един от резултатите на отношението между априорното и апостериорното в религията е тезата на Вилхелм де Ветеза „вътрешното“ и „външното откровение“, което според него (Де Вете) ясно показва хода на развитие на човешкия дух в историята. Фактът на Божието дело в историята и изпращането на пророците е „външно откровение“, но то предполага „вътрешното откровение“ (a priori) и в него има критерия на своята валидност; тази „вътрешна светлина“ има важна индивидуална ценност. Но само чрез външното откровение религията е действителна – без него остава само потенциалът за религия32), по същия начин, съгласно който априорното в критическата философия е формалното условие на опита, но само чрез последния е налице действително познание.

В „Религиозната философия на Кант и Фриз“ Ото отхвърля предлаганото от Трьолч религиозно a priori, определяйки го като „жалка фраза“.33) Това не е изненадващо предвид интереса му към философията на Фриз, за когото няма самостоятелно религиозно a priori, а последното е включено в априорните принципи на чистия разум, обединено с естетическата преценка и моралната практика. Приемайки философията на Фриз, Ото признава единството на всички априорни знания, което означава, че не признаванезависимо религиозно a priori подобно на Трьолч. Според Дейвидсън в „Идеята за святото“ обаче е представена различна гледна точка. По-широкото емпирично изследване на религиите убеждава Ото, че подчиняването на религиозните убеждения на логическата и естетическата преценка при Фриз е погрешно.34)

Априорното в „Идеята за святото“

Интерпретацията на религиозното a priori в „Идеята за святото“ е значително променена от тази в „Религиозната философия на Кант и Фриз“. В покъсното съчинение Ото дефинира святото като чиста категория a priori, подобно на категориите на разсъдъка при Кант.35) Търсенето на сигурна основа за религиозното съзнание произтича от мотивацията за религиозна автономност: „Широкото историческо и психологическо изучаване на религията постепенно убеждава Ото, че религиозното съзнание може да се обясни само чрез термините на такава независима и a priori категория на тълкуване. В своята творба „Идеята за святото“ съответно той се опитва да даде философско обяснение на религията в съгласие с това убеждение и скоро това е признато като един от най-важните и най-оригиналните елементи на теорията за религиозното a priori.“36) Въпреки че е сравнима с рационалното, моралното и естетическото a priori на Кант, една религиозна категория a priori трябва да бъде призната за независима от тях. Според Дейвидсън за Ото основното значение на теорията за религиозното a priori не се крие в нейните епистемологически импликации, но в осигуряването на уникалност и пълна независимост на религиозното съзнание. С това интерпретацията на религията на Ото директно се противопоставя на всички психологически и социологически обяснения за нейния произход. И до голяма степен отговорът на всички подобни описания от страна на Ото е формулирането на святото като априорна категория. Това е така, защото дори и на най-ниското „ниво“ на религия тя не е просто комбинация или синтез на нерелигиозни емоции, идеи и нагласи. Историята и психологията на религията могат да опишат еволюцията на религиозното съзнание от по-примитивни към по-зрели форми, но не могат да дадат обяснение за самата същност на религията. В помощ идва теорията за святото като априорна категория. Ото приема еволюция на религиозните форми, но само с едно априорно валидно условие. Теорията за религиозното a priori в „Идеята за святото“ е завършен израз на гледната точка на Ото от поранните му творби.

* * *

В заключение можем да кажем, че темата за априорното при ранния Ото се развива в контекста на влиянието на Якоб Фриз и Ернст Трьолч, докато тезата за святото, като категория a priori, формулирана в „Идеята за святото“, попада в контекста на критическата философия на Кант. Доколко априорното при Ото се съгласува с Кантовото априорно, е дискусионно37), но със сигурност методът на критическата философия е фундаментът в развитието на философия на религията на Ото в аргументацията на категорията на святото.

NOTES / БЕЛЕЖКИ

1. See Kant, Im. (1997). Religion within the Bounds of Bare Reason, Sofia: Open society. [Вж. по-подробно у Кант, И. (1997). Религията в границите на самия разум (прев. В. Канавров), София: Отворено общество.]

2. По-надолу в текста съчинението ще бъде цитирано според българския превод като „Идеята за святото“ (Университетско издателство, 2013); Otto, Rudolf (2013). The Idea of The Holy, Sofia: Publishing House “St. Kliment Ohridski”

3. Kant, Im. (1936). Oppus postumum, Convolut 1, – In: Philosophy of Religion and Evangelical theology (edit. Vladimir Theoharov), 2005, Sofi a: Publishing House “Criticqe and Humanism”, p. 107. [Кант, И. (1936). Oppus postumum, Convolut 1.– Във: Философия на религията и евангелска теология (съст. и прев. Владимир Теохаров), 2005 г, ч. 1, София: Критика и хуманизъм, с. 107.]

4. Ibid, p. 111

5. Ibid, p. 108.

6. Ibid, p. 109 – 110, 118.

7 Ibid, p. 111 – 112, 116, 118.

8. Ibid, p. 114.

9 Ibid, p. 119.

10. Ibid, p. 107. В заключение на първи конволут Кант пише: „Неговото име е свято, неговото дълбоко почитание е набожност и волята му е всемогъща, и Той самият е idea. Но царството му в природата тепърва трябва да настъпи“ (Пак там, с. 120). В „Opus postumum“ е налице и аргументацията на монотеизма, която се среща и у други големи представители на немската класическа философия като Шелинг, Гьоте и Фихте. Theoharov, Vl. (2001). “Transcendental theology in Kantian tradition” – In: Kant and the Kantian tradition in Bulgaria, Sofia: Publishing House “LIK”, pp. 160 – 164. [Вж. Теохаров, В. (2001). Трансценденталната теология в Кантовата традиция, – В: Кант и Кантовата традиция в България (Сборник, посветен на стогодишнината от рождението на проф. Цеко Торбов, 2001), София: Лик, с. 160 – 164.]

11. Тheoharov, 2001, op. cit., pp. 162 – 163.

12. Cobb, J. B. (1987). God: God in post biblical christianity. – In: Encyclopedia of Religion, Second Edition (Lindsay Jones, Editor in Chief, 2005), vol. 5, Thomson Corporation: Macmillan Reference USA, pp. 3557 – 3558.

13. Kant, Im. (1997). Religion within the Bounds of Bare Reason…, pp. 197, 19, 49, 79, 129. [Кант, И. (1997). Религията в границите на самия разум…, с. 197, виж още с. 19, 49, 79, 129.]

14. Ibid, p. 47.

15. Ibid, pp. 89, 90.

16. Davidson, R. F. (1947). Rudolf Otto’s interpretation of Religion, Princeton University Press, pp. 44 – 45.

17. Ibid, pp. 45 – 47.

18. Macintosh, Douglas C. (1919). Troeltsch's Theory of Religious Knowledge, In: The American Journal of Theology, Vol. 23, No. 3 (Jul., 1919) The University of Chicago Press, p. 279.

19. Ibid, p. 280 – 282.

20. Davidson, op. cit., p. 48.

21. Ibid.

22. Ibid, p. 168.

23. Ibid, pp.169 – 170.

24. Цит. поAlmond, P. C. (1984). Rudolf Otto: An introduction to His Philosophical Theology, Chapel Hill and London: The University of North Carolina Pressp. 91 – 93.

25. Davidson, op. cit., p. 167.

26. Minney, Robin (1993). The work of Rudolf Otto and its relevance to religious education in Britain at the present time, Durham theses, Durham University, pp. 77 – 78.

27. Otto, R. (1931). The Philosophy of religion based on Kant and Fries, New York: Richard R. Smith Inc. Publishers., pp. 16 – 17.

28. Ibid, pp. 45 – 47.

29. Ibid, pp. 33 – 34.

30. Ibid, pp. 18 – 19.

31. Ibid, pp. 17 – 18.

32. Ibid, pp. 165 – 166.

33. Ibid, pp. 17 – 18.

34. Davidson, op. cit., pp. 165 – 166.

35. Otto, R. (2013). The Idea of The Holy, Sofia, pp. 140, 165, 94. [Ото, Р. (2013). Идеята заСвятото…, с. 140, 165, 94.]. Otto, R. (1929).Das Heilige, Über das irrationale in der idee des göttlichen und seinverhältniszumrationalen, Leopold Klotz Verlag/Gotha, S. 147, 176.

36. Davidson, p. 159 (вж. и pp. 159 – 162).

37. See my paper “The Holy as a priori category” in “Philosophy”, 2015, vol. 2, pp. 166 – 179. [За повече подробности виж моята статия: „Святото като априорна категория“ (в сп. „Философия“ (Аз Буки), 2015 г., кн. 2, с. 166 – 179.]

REFERENCES / ЛИТЕРАТУРА

Kant, Im. (1936). “Oppus postumum, Convolut 1”, – In: Philosophy of Religion and Evangelical theology (edit. Vladimir Theoharov), 2005, Sofia: Publishing House “Critique and Humanism”, pp. 107 – 120. [Кант, И. (1936). “Oppus postumum, Convolut 1“. – Във: Философия на религията и евангелска теология (съст. и прев. Владимир Теохаров), 2005 г, ч. 1, София: Критика и хуманизъм, с. 107 – 120.].

Kant, Im. (1997). Religion within the Bounds of Bare Reason, Sofia: Open society. [Кант, И. (1997). Религията в границите на самия разум (прев. В. Канавров), София: Отворено общество.]

Otto, R. (2013). The Idea of The Holy, Sofia: Publishing House of “St. Kliment Ohridski” [Ото, Р. (2013). Идеята за Святото, София: Университетско издателство „Св. Неофит Рилски“.]

Theoharov, Vl. (2001). “Transcendental theology in Kantian tradition” – In: Kant and the Kantian tradition in Bulgaria, Sofia: Publishing House “LIK”, pp. 160 – 164. [Теохаров, В. (2001). „Трансценденталната теология в Кантовата традиция“. – В: Кант и Кантовата традиция в България (Сборник, посветен на стогодишнината от рождението на проф. Цеко Торбов, 2001), София: Лик.]

Almond, P. C. (1984). Rudolf Otto: An introduction to His Philosophical Theology, Chapel Hill and London: The University of North Carolina Press.

Cobb, J. B. (1987). „God: God in postbiblical christianity“. – In: Encyclopedia of Religion, Second Edition (Lindsay Jones, Editor in Chief, 2005), vol. 5, Thomson Corporation: Macmillan Reference USA, pp. 3553 – 3560.

Davidson, R. F. (1947). Rudolf Otto’s interpretation of Religion, Princeton: Princeton University Press.

Macintosh, D. C. (1919). „Troeltsch's Theory of Religious Knowledge“, In: The American Journal of Theology, Vol. 23, No. 3 (Jul., 1919). The University of Chicago Press, pp. 274 – 289.

Minney, R. (1993). The work of Rudolf Otto and its relevance to religious education in Britain at the present time, Durham theses, Durham University.

Otto, R. (1929). Das Heilige, Über das irrationale in der idee des göttlichen und sein verhältnis zum rationalen, Leopold Klotz Verlag/ Gotha.

Otto, R. (1931). The Philosophy of religion based on Kant and Fries, New York: Richard R. Smith Inc. Publishers.

A PRIORI IN THE PHILOSOPHY OF RELIGION:

EARLY RUDOLF OTTO

Abstract. The quest for a priori principle in religion is especially active in the German Enlightenment. Immanuel Kant is one of the first, who makes effort to justify religion as a natural religion (religia naturalis). After Kant the issue about the aprioristic status of the religious is discussed by Jakob Fries, Ernst Troeltsch, Rudolf Otto and others. Our main thesis is that the idea of the religious a priori in early Otto is formed on the basis of Jakob Fries and Wilhelm De Vette’ philosophies, while in the “The Idea of The Holy“ (Das Heilige, 1917) Otto relies almost fully on Kant, particularly on its epistemological and aesthetic ideas.