2018/3, стр. 252 - 260

ИЛЮСТРИКТУРАТА КАТО НЕКЛАСИЧЕСКИ ФИЛОСОФСКИ ИДИОМ: ПЕРСПЕКТИВИ И ПРОЕКЦИИ

Резюме:

Ключови думи:

Резюме. В настоящия текст-експеримент ще се опитам да мисля в нова посока близостта на илюстриктурата с фигурологията на Боян Манчев откъм „динамични форми, респективно динамични понятия, притежаващи пластичната потенция да изразяват динамични явления, без да ги редуцират“ (Manchev, 2018: 1). Илюстриктурата е динамичен режим на работа на фигурата-форма (динамизираната форма), чрез първата става разбираемо защо и как един фигуративен потенциал може „да се развива и като концептуална възможност“ (Tenev, 2017: 27). Ако фигуративът отваря „потенциалното като потенциално в актуалното“ (пак там: 26), а през илюстриктурата може да бъде мислен и като динамизирана форма, отключваща собственото поле на потенциалност, самоактуализираща се силова виртуалност, то не е ли тъкмо това залог за скачване, за съвместна работа на дюнамис и енергия? И не е ли това добра отправна точка за радикализиране на Кант в динамологична перспектива?1) Некласическата хипотеза на настоящия ми експеримент е: битийният акт на утвърждаване на езиково значение илюстриктуративно сътворява (непредзададена) същност, доколкото съдържа в себе си структурата на повторение, заредено с отклонение.

Keywords: form-figure; figure-form; illustricture; non-classical philosophical idiom

1. Фигура и форма: форма-фигура, фигура-форма

Ще мисля формата като динамична, пластична и устояваща като потенция в иманентната си изменчивост. Защо? Задачата ми е да покажа как може да бъде усвоена в опита динамиката на света, което означава да мислим като такава и динамиката на явленията. Оставяйки в този момент настрана въпроса за историческите и концептуалните аргументи за предимствата на понятието фигура и неговите употреби пред понятието форма, ще се позова със съгласие, за целите на този текстуален експеримент, на тезата на Боян Манчев, че „бидейки нещо повече от фикционален образ, фигурата участва в самата форма на ставането на смисъла“ (Manchev, 2018: 2)2). Тоест фигурата е мислима като динамизирана форма, която бих предложил също да наричаме, с препратка към Дерида, „трансценденталното на трансценденталното“ (Derrida, 1980). В един друг текст нарекох илюстриктура тази игра на въображението и разсъдъка, при която нетрансценденталното (изключеното) може да бъде поставено в позицията на структуриращо и владеещо (отчасти) пробива вътре в самата игра. Имаме нещо като пределно радикализиране на Кант с поставянето на въпроса за „трансценденталното на трансценденталното“ – иманентната изменимост на самото трансцендентално, в която стриктурирането работи скачено заедно с илюстрирането като свръхкритичен опит, като подриване и минаване отвъд стеснената до пример фигура. Това е път за преосмислянето на трансценденталната форма като динамизирана форма, фигура-форма (транс-форма). Понятията фигура-форма и форма-фигура, които въвеждам тук, разглеждам като векторизирани динамични съотнасяния между фигура и форма: форма-фигура е свиването на фигурата до правило, до схема, до актуализация на концептуална потенциалност; фигура-форма е динамизирана форма, която иманентно съдържа изменчивостта на правилото за свиване, тя е потенциална в своята отвореност.

2. Трансценденталното на трансценденталното

При определен прочит на работата на илюстриктурата „фигурата се свива – до метафора или нещо друго – и се надхвърля в това свиване, в собствената си илюстрация“: „в понятия като „метафорична потенциалност“ и „метафоричен ефект“ понятието „метафора“ работи ex post, свивайки стриктно приложимостта им, но в същото време и със същия жест е разтворено от онова, което е мислено през тях и през конкретните „метафори“ (Tenev, 2017: 27). Но как при една радикализация на Кант, ако такава би била в съгласуваност с настоящия експеримент, външното, което нахлува в трансценденталното поле, е свързано с илюстриктурата така, че да мислим в този модел на работа динамично и неемпирично „трансценденталното на трансценденталното“?

Удвоеното трансцендентално е тематизирано в съчинението на Дерида „Пощенската картичка. От Сократ до Фройд и отвъд“ (Derrida, 1980). Там се разглежда неопределеността на зоната между примарния принцип и принципа на удоволствието (метафората за връзка на обувка, която се пристяга и отхлабва, е в сила там), като стриктурата е предварителна структура. Излиза, че една „разлачиева“3)стриктура дърпа възлите на възбуда (енергии, неопределими според Дерида у Фройд, оставени „да висят във въздуха“, доколкото последният не знае силите на възбуда откъде идват и защо са такива) в полета на „законното“ удоволствие, като второто ниво е едно особено повторение на първото: имаме надскачане в повторението – нещо отвън нахлува, но се движи в структурата на повторение. Въвежда се и Vorbilden за полагани отнапред парадигми и образци. Според мен тук е уместна аналогия с предвиждането на образа и отпращането в пред-образуването, в предобраза и невъобразимото в основата на образите като възможност на образа и структурна отличимост на повторението (образ на образа). Така, ако стриктурата дърпа възлите на възбуда в полето на „законното“ удоволствие, това поле е едно особено повторение, доколкото нещо външно се движи в структурата на повторението. Нахлуващото отвън попада в стриктуративната динамика на структуриране, тоест вътре в динамиката на стриктурата като „трансценденталното на трансценденталното“ откъм въображението, през което тя работи. Ако структурата е постоянно създавана от стриктурата и затова не е възможно да има структура на стриктурата, тогава е възможно да се твърди, съгласно Дарин Тенев, че „трансцендентална изменимост на трансценденталното“ впримчва емпиричното, но не може да бъде сама просто емпирична“ (цитат от лична кореспонденция). В плана на динамиката на фигурата имаме единство от повторение и отклонение – разтварянето на понятия в надскачането на пример изисква модализация, потенциализиране на потенции без предзададеност. Ако въведем тук израза „сила на автомодализацията“ (Manchev, 2017: 11) с оглед на отварянето на „потенциалното като потенциално в актуалното“ (Tenev, 2017: 26), с това се отнасяме към илюстриктура, моделираща потенциалното. Тоест една динамизирана форма (фигура-форма) претърпява автомодализация, а това е в съзвучие със следната теза на Дарин Тенев, която в модифициран съобразно работата на илюстриктурата вид гласи така: „потенциалността на фигурата по начина, по който моделира илюстриктуративно себе си в префигурирането на своята философска употреба, не е предопределена“ (вж. Ibid.: 31)4).

3. Междинна равносметка: некласически перспективи

– Фигурата, в концептуалното си продължение, поражда същност, сътворява необходимост без предварително зададена необходимост. По този начин тя самата афектира предходните употреби, изменя ги в момента на повторение с внасянето на разлика със самата себе си.

– Структурата, назовима „предхождащо самоотнасящо повторение“, засяга фигурата в различни планове: на думата, на израза или на цяла творба (фабула, дискурс), като тази структура, отнесена към формата, осигурява зона на неопределеност, в която (сингуларна) зона концептуална продукция и отваряне на собствената употреба на мислещата самата себе си форма са две скачени движения: свиване (стриктуриране), водещо до опримеряване, но и отместване на формата в самата себе си, отваряне, взривяване на пример и минаване отвъд него. Формата мисли себе си в езика, затова фигурата динамизира формата. Задвижената форма, самотрансформиращата се форма – нея наричам фигура-форма.

4. Приложение: Кантовата употреба на понятието Gesinnung и гледната точка в една некласическа теоретико-моделна проекция

Във Втората Критика Кант нарича „дух“ (Geist) онова „състояние на съзнанието“ (Gesinnung), при което една постъпка се извършва заради закона като мотив (Kant, 1993а: 114). Но това винаги е проблематично, затова остава надеждата чувството за много неизразими неща да бъде включено в захвата на схематизираща функция при оживяването на познавателните способности и задвижването на рефлексията в ход на изобразяване от сетивното към свръхсетивното. Оттук се вижда и възможността за сродяване на едно второ равнище на осмисляне на „естетическото“ чувство с моралното чувство: „наричаме сгради или дървета величествени и великолепни (...), защото будят усещания, които съдържат нещо аналогично със съзнанието за едно състояние на духа, предизвикано от морални съждения“ (Kant, 1993b: 251 – 252). Gesinnung указва към естетическото чувство за много неизразими неща, към чувството за възхищение и към изумлението, към моралното чувство на уважение. Указването е следователно към етосните елементи на опита, които работят скачено с възприятийните елементи. Gesinnung внася прекъсване още на нивото на персонажната потенциалност, като нейното префигуриране става в светлината на мрежа от позиционни препращания между модалности.

4.1. Моделно-теоретични тезиси

– Ако моделът съхранява напрежение между удържане и надхвърляне на пример, тогава примерите указват към модалности, оставяйки „висящи във въздуха“ мрежи от позиционни прeпращания между модалности.

– Моделното експлициране на трансмодалности е указателно, доколкото само указва към мрежи от позиционни препращания между модалности и така оставя премоделирането като потенциалност.

В полемика с наратологичните теоретични ходове на представители на Българската гийомистка школа Дарин Тенев определя гледната точка „през насочеността, която тя въвежда“ – а тази насоченост според неговата теза е тройна: „насоченост към обект, към действие, към модалност“ (Tenev, 2018: 1). Съобразно вече получените дотук резултати: нахлуването на философията в литературното поле може да се осмисли и откъм моделиране на гледната точка, при което моделиране през Gesinnung могат да се откроят важни модални преходи и бъде разбрана по-добре персонажната потенциалност. Насочването към модалност: Gesinnung разподобява субекта по такъв начин, че могат да се откроят две нива: морално състояние на съзнанието и илюстриктуративно състояние на съзнанието (такова, в което са допуснати „много неизразими неща“ чрез естетическото чувство). Преходът от неразрешимия за Кант въпрос как моралният закон може да се превърне в мотив към моралното чувство, което познаваме, е преход от модалност към трансмодалност съгласно наратологичната терминология на Христо Тодоров, имана предвид тук – модални категории са способността, желанието и задължението, а трансмодални – възприятие, чувства и интелект (вж. Todorov, 2018). Нека сега се върнем към тройната насоченост на гледната точка: така осъщественият преход и пренасочване на субекта към трансмодалността дава възможност тази насоченост да въвлече в релация насочеността към обект и насочеността към действие. Тук имат значение още два прехода, откроими чрез Gesinnung: от насоченост към обект с логически атрибути (по Третата Критика) – към такъв с естетически; от насоченост към морално действие (постъпка) – към свободната употреба на въображението. При такова динамизиране и взаимно релациониране на елементите на тройната насоченост на гледната точка освен до разподобяване на субекта стигаме и до модализиране на самата потенция – „модалността на самата модалност“ – до открояването на „сила на автомодализацията: невъзможността (на един субект или на един субстрат) да остане идентичен на себе си, да се съдържа в себе си“ (Manchev, 2017: 11). Така посредством философско нахлуване на философията през Gesinnung се движим в полето на потенциалност на самото наративно моделиране.

Некласическа (по залог) хипотеза: с пречупването на състоянието на съзнанието и подемането на илюстриктуративния му аспект в полето на самата литературна потенциалност бива породена динамизирана трансмоделност, осмисляща потенциалността на персонажите като фикционални фигури, „тяхната възможност за трансфигуриране“ (Tenev, 2017: 32).

4.2. Методологически стъпки на илюстриктуриране откъм Gesinnung Методологическа стъпка 1. Прекарвам Gesinnung през стриктуративно свиване до пример, избирам свиването, което изважда понятието от дискурсивната логика на Кант (тук се мисли развиване на фигуративен потенциал към концептуална възможност – вж. Tenev, 2017: 27). Хваща се връзката с пасажа от Втората Критика: където става дума за усещания, „които съдържат нещо аналогично със съзнанието за едно състояние на духа [Gemütszustandes], предизвикано от морални съждения“ (Kant, 1993b: 251 – 252). Тази връзка може да се направи, доколкото Кант на много места разглежда Gesinnung като насочено, като съзнание, насочено към, като векторизирано съзнание. В такава векторизация се вкарва в ход илюстриктурата: тя „ни позволява да видим не само като определяме ex post, но също и как тези по-късни и ретроактивни определения сами са трансформирани от онова, което определят, като в тях то мени понятието си“ (Tenev, 2017: 27). Трансфигурирането на Gesinnung по този начин е трансформирано от определяните от него връзки с други понятия. Освен това, ако при първоначалното свиване то определя пример (такъв, който показва как то управлява преходите между трансмодални и модални категории и как управлява тройната насоченост на трансмодалностите към обект, към действие и към модалност), то този пример е трансформиран от конкретиката на наративна логика, в която се разглеждат въпросните преходи и тройна насоченост на трансмодалностите. В такъв случай опорните точки, от които се тръгва в посока към открояване на потенциалността на една художествена творба, са стъпили на теоретико-анализационен модел, изграден от илюстриктуративно динамизирано „състояние на съзнанието“, което указва към вътрешната модална векторизация в произведението.

Методологическа стъпка 2. Илюстриктурата задвижва теоретикоанализационния модел така, че конкретни движения на фигуратива (по примерите на цитирания по-горе пасаж от Третата Критика на Кант: „наричаме сгради или дървета величествени и великолепни, или полета – засмени и весели; дори багри биват наричани невинни, скромни, нежни“) със свиването до конкретна фигура развиваме откъм този модел различни типове чувства (трансмодалности) в работата им на схематизиращи и задвижващи „мисленето повече“ отвъд примера, във фигуративния потенциал на „съзнанието за известна безграничност във възможното разширение на нашите познания“ (Kant, 2013: 387). Тук терминът е Bewußtsein – осъзнаване; това предполага действие по удържане, подготвеност, рефлексивност и насоченост към онова, за което е съзнанието. Илюстриктурата отговаря на въпроса: „[К]ак се случва конкретизацията, ако има непредзададеност на действието, но същевременно фигуративът отваря потенциалното като потенциално в актуалното?“ (Tenev, 2017: 26). С това теоретико-анализационният модел играе ролята на пример, при който самият статут на пример става подвъпросен и с това моделът успява формално да указва уникалната потенциалност на произведение, в което е приложен, но в същото време успява и да открои конкретните модални векторизации на произведението, чрез които можем да стигнем до такива опорни точки, които също, от своя страна, да „са използвани като формално указващи към потенциалността на произведението и начините, по които то самото моделира“ (Tenev, 2016: 35). Така теоретико-анализационният модел методологически дава ясни ориентири за изграждането на изследователски модел „на основата на разнообразните начини, чрез които в своето самоотнасяне произведението указва потенциалността си (Ibid.: 34 – 35).

ACKNOWLEDGEMENT/БЛАГОДАРНОСТИ

Изследването е подготвено в рамките на текущ изследователски проект „Некласическа наука и некласически логики. Философско-методологически анализи и оценки“, финансиран от Фонд „Научни изследвания“ по конкурсна сесия 2017 г.

NOTES/БЕЛЕЖКИ

1. С оглед на този въпрос бих припомнил и подложил на преразглеждане (или пък поне предоставил възможност да бъдат преосмислени с оглед на настоящия текст-експеримент) следните, които вече съм изложил на друго място, хипотези. 1) Трансценденталната синтеза става динамичното условие на действителен опит, а въображението се мисли като пластичен модус на трансценденталната синтеза, „междуместие“, в което се разиграва свободно (спонтанно и непреднамерено) фигуриране при срещата на про-цепти и образи-схеми. Въображението, в този смисъл, има статут на „активна потенция“, пластичен модус на трансценденталната синтеза, „отваряне на възможности“ за свързване и взаимодействие. Феномените ще се мислят като заместници на трансценденталната схема и като такъв тип медиатори, които са произведени в „ничията земя“ между априори и апостериори – във въображението като особен модус на трансценденталната синтеза. 2) Въображението се „самосезира“ при „пусков“ сингуларен акт на отделен (емпиричен) субект. То е контрасила в удържането на потенции, неговото безсилие да се саморепрезентира (то самото е невъобразимо), е също и възвратно движение за потенциализиране на потенции – безсилието е контрасила спрямо осъществяването на регулирано единство. Тази контрасила е равнозначна на съпротива. Спрямо сингуларността въображението е „слабо“, доколкото чрез нея се реализира в ограничен „канал“ на регулиране (схематизиране), „спояване“ на многото в едно.

2. В по-разгърнат вид: „Идеята за динамични форми, респективно динамични понятия, притежаващи пластичната потенция да изразяват динамични явления, без да ги редуцират (...), се свързва с понятието за фигура именно като пластичен рефлексивен деятел и посредник между нивото на онтологически пластицизъм и пойетическото му проявяване или „фигуриране“. Така фигурата се оказва едновременно деятел и епистемичен посредник и следователно фигурологията се явява преди всичко методологическа нагласа, а не толкова поле на изследвания, а още по-малко – хипотетична дисциплина“ (Manchev, 2018: 7). Също така, на друго място, под „фигура“ Манчев разбира „динамична категория, която в надхвърлянето на фикционалната фигуративна форма се явява като критическия потенциал на формата да мисли себе си, както и да оперира като инструмент за рефлексивна интервенция в полето на производството и оперирането на самите форми“ (Manchev 2015: 14; прев. на цитата – Дарин Тенев, цит. в: Tenev, 2017: 19).

3. Разлачие – неологизъм, изобретен от Димитър Камбуров като превод на diffrance, популяризиран от Дарин Тенев.

4. „Самата илюстриктура работи скачено със самоотнасящото повторение на въображението като сингуларност, при която самоотнасящото повторение на произведението, от което идват фикционални персонажи, произвежда моделно/тълкуващо легитимни примери в стриктуриращото движение. В същото време, откъм потенциализирането на потенции чрез въображението (в безсилието му като особена сила) имаме движението, при което в разнообразните начини на самоотнасяне на произведението в (транс)моделната му динамология и виртуално единство става подриване на примера, минаване отвъд него. По този начин фигуративната потенциалност на фикционален персонаж получава освобождаване от „наративния плен“ на съответна творба, но именно с това заиграва на страната на моделната динамология или трансмоделна потенциалност на самата творба в самоотнасянето ѝ“ (Enchev, 2018: 7).

REFERENCES/ЛИТЕРАТУРА

Derrida, J. (1980). La Carte postale – de Socrate ‡ Freud et au-del‡. Paris: Flammarion.

Enchev, K. (2018). Denarativizatsia i figurativna potentsialnost. Opiti varhu Darin Tenev. Piron, 15 (Nova naratologia), URL: http://piron. culturecenter-su.org/wp-content/uploads/2018/03/Kristiyan-EnchevDenarrativization.pdf [Eнчев, К. (2018). Денаративизация и фигуративна потенциалност. Опити върху Дарин Тенев. Пирон, 15 (Нова наратология), URL: http://piron.culturecenter-su.org/wp-content/ uploads/2018/03/Kristiyan-Enchev-Denarrativization.pdf].

Kant, I. (1993a). Kritika na prakticheskia razum. Sofia: Izdatelstvo na BAN [Кант, И. (1993а). Критика на практическия разум. София: Издателство на БАН].

Kant, I. (1993b). Kritika na sposobnostta za sazhdenie. Sofia: Izdatelstvo na BAN [Кант, И. (1993b). Критика на способността за съждение. София: Издателство на БАН].

Kant, I. (2013). Kritika na chistia razum (Treto dopalneno izdanie). Sofia: Prof. Marin Drinov. [Кант, И. (2013). Критика на чистия разум (Трето допълнено издание). София: Проф. Марин Дринов].

Manchev, B. (2015). The New Arachne. Towards a Poetics of Dynamic Forms. Performance Research, 20/1: 13 – 21.

Manchev, B. (2017). Vazmozhnostta, koyato zhelae (Za edna dinamichna ontologia), Filosofski alternativi 2 – 3: 5 – 16 [Манчев, Б (2017). Възможността, която желае (За една динамична онтология), Философски алтернативи 2 – 3: 5 –16].

Manchev, B. (2018). Filosofska figurologia i teoria na povestvovanieto. Vstapitelni metodologicheski belezhki. Piron, 15 (Nova naratologia), URL: http://piron.culturecenter-su.org/wp-content/uploads/2018/03/ Boyan-Manchev-Philosophical-Figurology.pdf [Манчев, Б. (2018). Философска фигурология и теория на повествованието. Встъпителни методологически бележки. Пирон, 15 (Нова наратология), URL: http://piron.culturecenter-su.org/wp-content/uploads/2018/03/BoyanManchev-Philosophical-Figurology.pdf].

Tenev, D. (2016). Modelirane, metamorfoza: formalnite ukazania na Kafka. In: Vremeto na metamorfozata (Opiti varhu Kafka), Sofiyski literaturovedski seminar. Sofia: Iztok-Zapad, 2016, pp. 33 – 58 [Тenev, Д. (2016). Моделиране, метаморфоза: формалните указания на Кафка. Във: Времето на метаморфозата (Опити върху Кафка), Софийски литературоведски семинар. София: Изток-Запад, 2016, сс. 33 – 58].

Tenev, D. (2017). Potentsiite na figurata: mezhdu narativnite harakteri i retoricheskite pohvati, Filosofski alternativi 2 – 3: 17 – 35 [Тенев, Д. (2017). Потенциите на фигурата: между наративните характери и реторическите похвати, Философски алтернативи 2 – 3: 17 – 35].

Tenev, D. (2018). Glednata tochka i narativnite modalnosti. Piron, 15 (Nova naratologia), URL: http://piron.culturecenter-su.org/wp-content/ uploads/2018/03/Darin-Tenev-The-Point-of-View.pdf [Тенев, Д. (2018). Гледната точка и наративните модалности. Пирон, 15 (Нова наратология), URL: http://piron.culturecenter-su.org/wp-content/ uploads/2018/03/Darin-Tenev-The-Point-of-View.pdf].

Todorov, Hr. (2018). Yerarhia na vrazkite v povestvovanieto, transl. D. Tenev. Piron, 15 (Nova naratologia), URL: http://piron.culturecenter-su. org/wp-content/uploads/2018/03/Christo-Todorov-Hierarchy.pdf. [Тодоров, Хр. (2018). Йерархия на връзките в повествованието, прев. Д. Тенев. Пирон, 15 (Нова наратология), URL: http://piron.culturecentersu.org/wp-content/uploads/2018/03/Christo-Todorov-Hierarchy.pdf].

THE ILLUSTRICTURE AS A NON-CLASSICAL PHILOSOPHIC IDIOM: PROSPECTS AND PROJECTIONS

Abstract. In this text-experiment I will try to think in a new direction the proximity of illustricture with the figurology of Boyan Manchev. Illustricture is a dynamic mode of work of the introduced here concept figure-form (dynamized form), through which it becomes understandable why and how a figurative potentiality can evolve to a conceptual opportunity. Figurativеness can also be thought as one unlocking its own field of potentiality and self-actualizing forceful virtuality. The non-classical hypothesis of that experiment is: the being’s act of armation of linguistic meanings illustricturatively creates (unpredictable) essences, as long as it contains within itself repetitive structure charged with deviation.